ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ ЗА СТРАНИ В ПРЕХОД

Бруно Фрей,

Цюрихски университет

 

Демокрация, социален капитал и икономическо развитие

Социалният капитал в една страна, а с него и икономическото й развитие зависят пряко от състоянието на демокрацията в нея. Това е особено важно за “догонващите” страни в преход – защото те трябва да  се развият по-бързо. Това е изходната теза в тази статия.

А тезата, която развиваме е, че пряката демокрация и прякото участие на гражданите в управлението,  повишавайки доверието между граждани и управляващи, без съмнение увеличават социалния капитал. 1

Оттук и препоръката  да се разширят правата за пряко участие на гражданите в управлението чрез правото на референдуми, свиквани и от самите граждани.

Проследяват се причинните връзки, за които става дума – ефекта  на пряката демокрация върху доверието, оттук – върху социалния капитал и оттук - върху икономическото развитие.

 

Ефект на пряката демокрация върху социалния капитал

 

Какво е ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ?

Има множество значения и концепции, а също и неразбиране на това какво е пряка демокрация. Тук разграничаваме две значения на термина „пряка демокрация”:

а) Референдумът и правото да се свиква такъв

Пряката демокрация не замества парламента, правителството, съда и другите институции на представителната демокрация. Но тя дава в ръцeтe на гражданите правото на корегиращо или последно решение.

Предметът на въпросите, решавани пряко от гражданите може да варира. По правило така се решават основни въпроси и се правят промени в конституцията, при което референдумът обикновено е задължителен – не е нужна нечия инициатива.

При незадължителните референдуми някой трябва да има правото на свиква референдуми. То може да принадлежи на определен брой граждани или на други лица.

Исторически можем да различим три главни стадия на демокрацията:

- Класическата демокрация, развила се първо в Атина и други градове на Древна Гърция е била главно пряка демокрация. Вярно, че тогава с права на  пряко участие разполагала само част от населението – мъжката половина от свободните граждани като повечето хора са били изключени от участие в управлението. И все пак важащите и до днес принципи и форми на пряка демокрация са се появили тогава.

Френската революция предоставя демократични права на по-широк  кръг от населението, но с принципа на представителството  въвежда непряко политическо участие в управлението на националната държава.

Днес демокрацията съчетава тези два по-раншни типа в една смесена система – гражданите получават правото както да избират представители така и да решават пряко определени въпроси.  Крайната (класическа) форма, при която гражданите решават всеки въпрос, не действа никъде по света, но обхвата на въпросите, които гражданите могат да решават пряко варира силно между отделните страни.

В периода 1990-2000 в света са проведени не по-малко от 405 референдума на национално равнище. Повече от половината – в Европа, а именно 248 (половината от тях - в Швейцария); 78 в Америка, 37 в  Африка, 26 в Азия и 16 в Океания. 3

В десетилетието преди 1990 е имало само 129 референдума. Има голям брой референдуми на по-ниско равнище. Само през 2001, напр. е имало почти 10 000 референдума в САЩ или в германския щат Бавария (500). В Швейцария е имало хиляди референдума на всичките три равнища – общинско, кантонално и федерално. До август 2002 г. въпроси на Европейската интеграция са поставени в над 30 национални референдума.

Повечето  нови конституции на страните в преход от Централна и Източна  Европа се приеха с референдуми. В почти всички от тези страни има елементи на пряка демокрация, най-активно използвана досега в Литва, където между 1991 и 1996 се провеждат 17 национални референдума по такива важни въпроси като независимостта, изтеглянето на руските войски, новата конституция, приватизацията.  Значими стъпки към пряката демокрация са направени в Словения, Латвия, Унгария, Словакия и Полша (Вж. Приложение).

Много и то важни решения в повечето развити демокрации в Европа се вземат без всенародно гласуване. Никъде освен в Швейцария и Лихтенщайн референдумът не се използва системно и редовно на общонационално равнище.  В САЩ, въпреки множеството местни референдуми и все по-честата  им употреба в близо половината от щатите, напр. Калифорния и Орегон, няма референдуми на федерално равнище.

Много важни решения, определящи съдбата на страните за десетилетия напред не се приемат с референдуми. Показателен пример е Германия. Гражданите нямаха глас нито  по условията за обединяване с бившата ГДР, нито по дъмпинга на немската марка при въвеждането на еврото.

Пряко вземаните решения по правило не са на почит сред политиците и особено сред тези на власт.  Показателен пример е Ирландския референдум за Договора от Ница. Гражданите отхвърлят договора през юни 2001.  Но преди второто гласуване по същия въпрос политиците дават ясно да се разбере, че те ще следват договора независимо от вота на ирландците.

 

б) Референдумът и други форми за допитване до гражданите

С референдума гражданите вземат задължителни решения – управляващите са длъжни да приложат взетото с референдум решение. А при задължителните или свиквани от гражданите референдуми са длъжни и да свикат референдума – по силата на закона или по волята на гражданите.

Това отличава референдумите и инициативата за референдум от т.нар. плебисцити,  които един път се свикват по волята на управляващите и втори път изразената на тях народна воля на гражданите няма обвързваща сила. Към гражданите се обръщат не да решат даден въпрос, а само за да изразят отношението си към дадено решение, вече взето от управляващите.

Референдумите принципно се различават и от сондажите на общественото мнение – последните нямат никаква обвързваща сила за управляващите.

 

·            Два типа не/доверие между  граждани и правителствo

Институциите на пряката демокрация произвеждат два съвсем различни вида доверие между  граждани  и управляващи.

 

Гражданите не вярват на политиците

При подтистнически, авторитарни режими управляващите игнорират интересите и  желанията на населението като същевременно автократично налагат своите собствени желания. При това използват публичните средства за лично облагодетелстване. 4 Гражданите съответно са наясно, че политическата класа ги експлоатира.

Твърде малка част от наличните ресурси се използва за подобряване положението на население; повечето се използва в интерес на управляващата класа и нейните привърженици, за поддържане националния престиж или за военни цели. Вследствие на това гражданите имат ниско доверие в управляващите. 5

 

Политиците не вярват в гражданите

На управляващите от всички политически сфери - изпълнителната, законодателната или и съдебната власт им  е трудно, дори невъзможно да допуснат, че гражданите са мотивирани и способни да участват в публичното управление. Това е обща черта на всички управляващи, попаднали веднъж във властта. Причината е проста – те не желаят да делят власт с населението.

Много опозиционни партии и опозиционни движения силно подкрепят гражданското участие в управлението, но попаднат ли веднъж на власт, много бързо виждат нещата по различен начин и вече не желаят да отстъпят дори от част от властта си.

Политиците в преходните икономики са освен това обременени от миналото си. В авторитарните държави политиците срещат слаба опозиция и съпротива. Гражданите основателно се плашат от негативни последици и крият истинските си възгледи. Като преобладаващ стратегия се приема, че е по-разумно да се избягва публичния сектор и да се разчита на неформални канали, приятелите и семейството.

Затова и  много политици си мислят или се самозалъгват, че населението е безразлично към техните решения. Това убеждение се разклаща само от време на време, когато недоволството на хората експлодира във формата на въстания като в ГДР през 195, Унгария 1956 и Чехословакия  1968. Но след потушаване на тези бунтове, управляващите рядко се сблъскват с открита опозиция. Затова много политици в днешните преходни икономики не са свикнали демократично да  дискутират с позиции различни от техните. Те твърде бавно се учат, че при демокрация различните позиции са напълно легитимни и са важен източник на информация, поддържаща демократичната система, където политиката се състои в мирното конкуриране между идеите пред избирателите.

 

·            Пряката демокрация увеличава социалния капитал

Когато гражданите могат да участват пряко в решаването на съществени въпроси, социалният капитал расте и в двата вида, посочени по-горе:

а) Гражданите имат по-високо доверие в правителството, защото действията на управляващите са системно  контролирани. Те са принудени да управляват в по-тясно съответствие с желанията на гражданите.

б) Управляващите демонстрират по-голямо доверие към гражданите, давайки им правото да участват във вземането на политически решения.

 

Социален капитал и икономическо развитие

Има значителна литература върху ефектите на социалния капитал върху икономическото развитие. 6 Тези резултати са в синхрон с иконометричните анализи на голям брой страни, в които едновременно се отчитат голям брой детерминанти потенциално влияещи върху икономическото развитие (като инвестициите, инфраструктурата, образованието и пр.). 7

Изследвания от последните десетилетия показват ключовото значение на социалния капитал за икономиките в преход и за развиващите се страни. Особено значим е едно изследване, което  чрез сравнение между  Южна и Северна Италия, а после за САЩ показа, че социалният капитал е решаващ фактор в икономическото развитие. 8

Само приватизация и дерегулация не стига за да се запали искрата на икономическото развитие. Друго необходимо условие е наличието на социален капитал под формата на взаимно доверие и почтеност. 9

Една пазарна икономика се нуждае от политически институции, определящи правилата, по които „играят” частните субекти.  В преходните икономики държавата, дори  все още много да се меси в редица сфери, е същевременно слаба – неспособна да гарантира господство на правото. Собственическите отношения, по-специално, не са добре формулирани и установени, а изпълнението на частните договори или не се постига или се постига на много висока цена. Държавата е слаба, защото вече не е диктаторска, но още няма , не е възникнало доверие в двата му вида  – на гражданите в управляващите и на управляващите в гражданите. Демокрацията не работи добре. Резултатът е масово беззаконие и престъпност. Важен показател за това беззаконие е големия дял на сивата икономика. 10

 

Табл. 1. Дял на „сивата” икономика  в процент от БВП  2000/2001

Централна Европа  (извадка)  Западна Европа (извадка)

Словения 27

Швейцария 9

Полша 27

Ирландия 16

Чехия 18

Холандия 13

Унгария 24

Великобритания 13

Румъния 33

Финландия 18

България 36

Норвегия 19

Беларус 47

Швеция 19

Украйна 51

Белгия 22

Средно 33

Италия 27

Median 27

Испания 23

Франция 15

Автрия 11

Средно 17

Median 16/18

 

Друга важна последица от липсата на социален капитал е липсата на честност и корупцията. Но тъй като тази последица е широко разглеждана 11, тук няма да се занимаваме с нея.

 

В. Предложения

В тази статия ни занимава връзката  между  пряка демокрация и социален капитал (определен като степен на доверие и  почтеност  между самите хора, и между тях и управляващите) и степента на икономическа развитост в т.нар. преходни икономики.

Най-общото ни заключение е:

Инструментите на пряката демокрация са социална иновация с позитивен ефект за икономиките в преход.

То се конкретизира в тезите:

·            Пряката демокрация системно повишава взаимното доверие и честността (социалния капитал);

·            Повишеното доверие и социален капитал ускоряват за икономическото развитие.

·            Ако горните две са верни, пряката демокрация  произвежда системен положителен ефект върху икономическото развитие и личното благосъстояние;

·            Стандартните аргументи против пряката демокрация (некомпетентност на гражданите, незаинтересованост, опасност от манипулиране и емоционалност, консервативност и нарушаване на човешки права, висока цена) не са убедителни;

·            Пряко демократичните решения изискват време и възможност за интензивна дискусия;

·            Ако 3 и 4 са верни, икономиките в преход могат и трябва да въведат инструменти на пряката демокрация, започвайки на национално и местно равнище, а после по-нататък;

·            Ако 3 и 4 са верни гражданите трябва да получат правото да ръководят процеса на въвеждане гражданската инициатива за референдум и и вето-референдум.

По-нататък в статията се  да убедим читателя, че изводи 3 и 4 са общо взето валидни и оттук, че си струва времето и усилията за въвеждане на пряко демократичните инструменти в преходните икономики.

 

Процедура

Част 2 разглежда главните характеристики на пряката демокрация. Част 3 обединява икономически данни за ефектите на пряката демокрация върху икономиката и обществото.

Възможностите за въвеждане елементи на пряка демокрация в преходните икономики се разглежда в част 4.

Последната част  са заключения.

В приложението даваме кратък обзор на институциите на пряката демокрация в преходните икономики.

 

Характеристики на пряката демокрация

 

На 6 дек. 1992 швейцарските граждани гласуват в референдум дали страната им да се присъедини към Европейското икономическо пространство. Тези дата се предхождаше от гореща дискусия в публичните медии и между самите граждани. Политическите партии,  лобистки групи и отделни политици също се включиха в дискусията. Позицията на швейцарския политически, икономически и културен елит беше единодушна като никога преди:  националните и кантонални правителства и парламенти, политическите партии, работодатели и синдикати, учени, артисти, спортисти и всички имащи що годе влияние в обществото 12 подкрепиха  влизането на Швейцария в Европейското икономическа зона. Референдумът се проведе при изключително високо участие (78%,  докато средното в пер. 1985-1992 е 42%). Но общо 50.3% от избирателите в 16 от 23-те кантона 13 бяха против предложението. Така то бе отхвърлено от гражданите.

Такова разминаване между волята на „политическата класа” и желанията на населението не е рядко явление в Швейцария. То илюстрира централна идея в теорията за рационалния (публичния или колективния) избор в политиката и в т. нар. конституционна икономика 15, а именно, че политиците съвсем не непременно се ръководят от общите интереси на цялото население.

Анализът на елементите на пряката демокрация насочваме върху 4 аспекта, разгледани в следните подраздели:

(А)  Големите разминавания между  волята на „политическата класа” и населението по един или друг въпрос са разпространено явление в представителните демокрации, но тези разминавания не се проявяват, защото въпросите не се поставят на теста на референдума.

(В) Референдумът не e само гласуване на едно решение в даден момент, но включва като съществени свои части предварителното обсъждане и последващото прилагане на това решение.

(С) Институцията на референдума е тясно свързана с федерализма.  В унитарните държави референдумите дегенерират в плебисцити, т.е. във вот на доверие за политиците на власт, които ги свикват – по начало тогава, когато очакват да са благоприятни за тях, а когато няма такива изгледи, не го правят.

Много аргументи се издигат срещу референдумите, но тук ще покажем, че те са необосновани.

 

Референдумът против картела на политиците

 

Лицата, действащи в коридорите на властта, са подложени на изкушението да я използват в своя изгода.  Съвсем не е нужно да приемаме, че политиците са „лоши” или по-лоши от другите лица, те просто са склонни като всеки друг на тяхно място към „използват намалението” (опортюнизъм). Те гледат да задоволят своите собствени интереси от материално богатство, признание и престиж.

При една демокрация политиците могат да използват три главни начина за извличане на ползи за сметка на гражданите, т.е. да ги „експлоатират” чрез властта. 16

·            Като вземат решения, знаейки че те  се отклоняват от волята на избирателите. Правят го или поради различна собствена идеология или за извличане на материални и нематериални облаги. Напр. те винаги предпочитат преки намеси в икономиката пред пазарното договаряне, защото регулирането им позволява да извличат по-голяма печалба за себе си.

·            Като си дават прекомерни облаги под формата на пряк доход за самите себе си или за своите партии, високи пенсии и съпътстващи облаги (служебни коли,  жилища и т.под.)

·            И накрая – като вземат подкупи за специални услуги за платилите и не за другите.

Политиците имат общ  колективен  интерес да защитават и разширяват при възможност своите лични и групови облаги, получавани чрез властта, т.е. изкушени са да се „сдушват” срещу обикновените граждани.  Понякога отделни политици се изкушават и да поизлязат от „картела”, когато това би се харесало на електората. Но това е рядко. В повечето страни политиците са тясно свързана група откъсната от останалото население. Те здраво се държат едни за друг и дръзналите да напуснат „картела” понасят тежки последици.  Изневерилите на картела политици бързо и ефективно се санкционират чрез ограничаване достъпа до парламентарни длъжности (до най-важните комисии, по специално) или чрез намаляване на финансовата подкрепа, идваща от партиите. Отделният политик е принуден да влезе в „картела”, защото партийното ръководство разполага с много начини да го контролира, вкл. и с принудителна оставка.

Всички действащи лица на политическата сцена, вкл. избирателите, разбират добре силното и постоянно изкушение на  политиците да се сдушват помежду си за да експлоатират избирателите чрез властта. В ответ на тази опасност са измислени три разнородни институционни инструменти:

(1) Правила, забраняващи прекомерното извличане на ренти (лични изгоди) от политиците, най-строги между които са правилата срещу корупцията (подкупа). Естествено, тези правила ще са ефективни, ако не са лесни за заобикаляне и ако се прилагат последователно. Този инструмент е напълно безсилен срещу първия вид експлоатация – чрез систематично отклоняване от волята на избирателите (чрез законите и в рамките на закона).  Тъй като привилегиите, които политиците сами си раздават са безкрайно разнообразни и скроени така  че са трудно откриваеми, опитът показва, че облагодетелстването чрез властта трудно може да се предотврати. При корупцията само най-драстичните случаи излизат наяве. Така че може да заключим, че макар и полезни донякъде, забраняващите правила не могат кой знае колко да предотвратят експлоатацията на гражданите от политиците.

(2) Създаване на специални съдилища за предотвратяване облагодетелстването чрез властта. Всички демокрации познават съдебния контрол върху държавата, но той в малка степен изпълнява тази си функция. Очевидно съдът ще е по-малко ефективен, ако зависи пряко от политиците, които контролира, напр. ако съдиите се избират от и отчитат пред парламента. Но дори и формално независимите съдилища имат малък стимул и възможност да спират използването на властта за лична изгода. Това особено се отнася за отклоненията от предпочитанията на избирателите. Контролът чрез съда по необходимост се ограничава до формалната законност. А управляващите могат винаги да приемат законите, легализиращи техните отклонения от волята на гражданите. Това може дори да разшири пропастта между управлението и волята на населението.

(3) В представителната демокрация конкуренцията между  партиите е класическа институция за недопускане облагодетелстване на политиците за сметка на населението. Конституциите познават различни инструменти за засилване конкуренцията и затрудняване на картелирането между политиците. Един такъв е разделението на властите между законодателна, изпълнителна и съдебна, друг е създаването на втора камара в парламента.  Но поради множеството и най-различни видове взаимодействия и прецизното определяне на очакваните изгоди, тези инструменти са доста неефективни за да възпрат злоупотребите с власт на „политическата класа”.

Важен конституционен инструмент, стимулиращ конкуренцията между  партиите са облегченията за излизане  на нови партии в политическата игра, но макар това и да има възпиращ ефект спрямо старите партии, той e краткосрочен. Доскороните аутсайдери бързо разбират преимуществата от взаимната толерантност и влизат в картела на политиците. Това се потвърждава от опита в много страни (напр. Зелените партии в Зап. Европа изненадващо бързо научиха да се възползват от парите на данъкоплатците).

Тези аргументи навеждат на мисълта, че нито конституционните норми, нито съдът, нито междупартийната конкуренция и разделението на властите са достатъчно ефективни инструменти за ограничаване експлоатацията на широката публика от политиците без, разбира се, да поставят под въпрос необходимоста и ползата от тези инструменти.

12

Един референдумът, включващ всички в решаването, отговаря на ключовото изискване хора извън политическия картел да получат власт в решаването. При този инструмент хората, вземащи решение са вън от политическата класа и от контрола на политиците. Исканите и вземани решения  при  гражданската инициатива за референдум са изначално вън от политическата гарнитура, вкл. парламента и правителството.  Докато при задължителния или вето-референдумът и др. свикван нето им от гражданите е  само коректив на решения и проекти, взети или формулирани от законодателната и изпълнителната власт (т.е. от политическата класа).

Но референдумът може да изпълни функцията си, само ако не бъде контролиран (манипулиран) от политическата класа. В много страни върховните или конституционни съдилища могат да преценяват допустимостта на референдум ите. Макар и критериите да са чисто формални, членовете на съда (които са част от политическата класа) практически имат интерес да забраняват референдуми, заплашващи позициите на политическия картел, използвайки мъгливи формулировки.  В страни, където няма такива възможности, инициативата за референдум  и референдумът са единствените инструменти за вземане на решения, категорично и единодушно НЕжелани от политиците.

Политиците добре разбират, че тези инструменти драстично свиват възможностите им да обслужват частните си интереси чрез властта. Затова те изначално са против инструментите на пряка демокрация.

 

Референдумът като процес

Погрешно е референдумът да се свежда само до гласуването. Има два важни стадия преди и след гласуването, които също трябва да се част от референдума (без тях той не е референдум както и изборите не са избори без определени условия – б.пр.)

1. Референдумът преди гласуването

Преди референдума законът определя какви въпроси могат да се поставят на всенародно гласуване и какви не. В представителните демокрации политиците доста умело не допускат до публичен дебат на неудобни за тях въпроси. А както е добре известно, чрез определяне на „менюто” се предопределя резултата на гласуването. 17

Друг важен елемент на референдума преди гласуването е публичното обсъждане – между тях и политиците, но и между самите граждани. 18 Дискусията преди референдума може да се разглежда като обмен на мнения и аргументи между равнопоставени лица, воден по определени правила. Регламентирането на дискусията трябва да отговаря на условията за „идеален публичен дебат”, формулирани от Хабермас (1983).

Активността на гражданите в обсъждането зависи от важността  на въпроса за тях. Опитът в Швейцария показва, че някои референдуми мотивират интензивен дебат с голямо влияние върху изхода на референдума (т.е. способен да промени началните позиции на избирателите – б. пр.), както става при референдума за влизане на Швейцария в Европейската икономическа зона с участие близо 80% при средно участие в референдуми около 40%). Референдуми, считани за маловажни от избирателите пораждат слаба дискусия с малък ефект и слабо участие в гласуването (падащо до 25 процента).

Обменът на мнения и аргументи, не само изразява, но също и формира предпочитанията на участниците. И най-важно - при едно истинско публично обсъждане (а не едностранно „разясняване” – б. пр.) това формиране на предпочитанията може да е повлияно, но не и контролирано от „политическата класа”.

Тези различия в интензивността на дебата и участието в гласуването опровергават прословутия „парадокс на гласуването” (TULLOCK 1967, RIKER и ORDESHOOK 1968).

Друг възлов елемент в стадия преди референдума е информирането на избирателите. Изследване на BENZ и STUTZER от 2002 показа, че нивото на информираност е толкова по-високо, колкото са по-широки правата за участие на гражданите в управлението в една или друга политическа единица (кантон).

2. Референдумът след гласуването

Референдумът формално взема едно политическо решение, но това не означава, че политиците и държавната администрация автоматично предприемат нужните мерки да го приложат. Колкото по-легитимна (добра – б.пр.) е една конституция, толкова по-важно да бъде прилагана. Политиците могат да бъдат принудени да я прилагат под заплаха от НЕПРЕИЗБИРАНЕ, но така или иначе степента на прилагане на конституцията зависи в последна сметка от това, дали тя се прилага доброволно от властимащите.

Въпросът на чия страна е мнозинството в един референдум не е единственото, което има значение. Референдумът разкрива също и настроенията на хората, както и позициите на различни малцинства. Вижда се кои и колко са несъгласни с мнозинството; те стават видими, стават част от политическия процес (вж. GERBER 1997). Това позволява на отделни политически субекти да предприемат кампании за новозаявили се каузи и провеждане на референдуми в отделни райони.

Швейцария и за това дава добър пример. В 1989 има народна инициатива за пълно разпускане на швейцарската армия. Много швейцарци приеха това за атака срещу една от „свещените крави”. Политическата класа беше твърдо против инициативата, а генералите заплашиха, че ще се оттеглят, ако инициативата не бъде категорично отхвърлена (т.е. с мнозинство между 80 и 90 процента). Резултатът за референдум беше изненада за всички, защото една трета (т.е. твърде голямо малцинство, вкл. мнозинство от млади избиратели, подлежащи на военна служба) гласува за разпускане на армията. И тогава, след кратък шок, няколко партии предложиха промени в армията, проведени в кратък срок - промени, считани от всички за невъзможни преди референдума.

 

Референдумите и федерализмът

 

Има тясна връзка между прякото и децентрализираното решаване.

От една страна, федерализмът е алтернативно средство за осигуряване по-точно следване предпочитанията на избирателите от управляващите: хората бягат от „глухите” държави (общини, кантони, щати) в онези, които по-добре и по-евтино обслужват публичните им интереси. Този вид „гласуване с краката” (TIEBOUT 1956: също вж. BUCHANAN 1965, HIRSCHMAN 1970) подкопава регионалните картели на политиците, когато , разбира се, засегнатите имат съответните политически права да избират държавата си.

Федерализмът е предпоставка за ефективност, но не и заместител на референдумите. В по-малки общности, голяма част от информацията, нужна за информирано политическо решение е близо до избирателите и дадена в ежедневната им практика. Гражданите са по-добре осведомени колко ще им струват и какво ще дадат отделни публични програми. Още повече, че те носят тежестта им като данъкоплатци.

Често срещани аргументи срещу пряката демокрация

Референдумите не били общоприета институция.

Не е за чудене, след като членовете на „политическата класа” винаги ги срещат „на нож” със силни възражения. Те знаят, че референдумите са заплаха за тяхната власт,  ограничавайки възможностите им да извличат облаги чрез властта.

Много интелектуалци също отхвърлят референдумите, считайки се за по-добри съдии от гражданите кое е добро за народа. Те се възприемат като „краля философ”, единствено способен да определи в какво се състои „общественото благополучие”. Затова те предпочитат системи за взимане на решения,  при които тежката дума принадлежи на тях. Тяхната опозиция срещу референдумите е със същите мотиви, като тези срещу пазара (вж. STIGLER 1984).

Следното изявление на един политолог илюстрира широко разпространената сред интелектуалците позиция, че демокрацията на референдумите „намалява ефективността на управлението и способността за иновация (новости)” (HERTIG 1984, PP. 254 - 5, мой превод - Б.Ф.). Това, обаче, е технократско разбиране за ефективността, което пренебрегва склонността на политиците да се отклоняват от предпочитанията на гражданите и да търсят лични облаги от управлението.

 

Следните десет аргумента се издигат срещу пряката демокрация:

 

1. Гражданите не могат да разберат сложни въпроси.

Твърди се, че средният избирател не е достатъчно информиран и образован и затова да не му се позволява да решава политически въпроси – това е работа на специализирана група хора -  политиците, които представляват избирателите.

Това становище може се отхвърли с няколко аргумента:

Първо и преди всичко непоследователно е да се приема, че гражданите могат да избират между партии и политици в изборите, но не и между алтернативи за решаването на един или друг проблем в референдумите. Отвсякъде погледнато, първият избор е по-труден, доколкото при него човек трябва да формира очаквания за вероятните  позиции (решения) на политиците по много въпроси, предстоящи в бъдещето.

Второ, избирателите не се нуждаят от подробни познания по поставените въпроси. На тях по-скоро им е нужно да схванат главното в поставените въпроси. Главното в един въпрос няма технически характер, а изисква принципно решение, за което избирателите са  еднакво квалифицирани като политиците (депутатите не са експерти във всички области, в които гласуват).

Трето, общата интелигентност и квалификация на политиците не трябва да се надценява. Те едва ли могат да се считат за превъзхождащи останалите в голяма степен. Освен това, средният член на парламента са ограничени в своя избор – той или тя обикновено са принудени да гласуват както партийните лидери са решили предварително с няколко експерти.

И накрая, при използване инструменти на пряка демокрация се появиха доста институции, които помагат на гражданите да вземат разумни решения. Партии и заинтересовани групи издигат възможните алтернативи за решение, по които гражданите мислят. Още по-важно е публичното обсъждане преди референдума, в което  се изнасят главните аспекти на алтернативите и техните последици. 16

 

2. Гражданите са слабо заинтересовани да участват в референдумите

Често в референдумите гласуват малко граждани. Понякога, твърде малко. Оттук се заключава, че гражданите не се интересуват от въпросите, поставени на гласуване.

Това, обаче, е невярно по три причини:

Най-напред, участието не винаги е ниско. Когато въпросът е важен, участието нараства. Швейцария е добър пример за тази променливост - средното участие във всички референдуми на федералното ниво е около 45% като в отделни случаи пада до 25% или скача до 80% и повече, както стана през 1992 г., когато швейцарците трябваше да решават дали искат да влязат европейската икономическа зона.

Второ, високото участието в гласуването не непременно е нещо хубаво. Гражданите са достатъчно рационални да не участват, когато считат въпроса за неважен или не могат да си съставят мнение по него. Дори е социално по-изгодно тогава гражданите да не участват, а да оставят решението на тези, за които въпросът има значение. Така участието в гласуването отразява интензивността на предпочитанията на гражданите, което прави гласуването социално по ценно.

Трето, наивно е да се мисли, че участието в гласуването в парламентите е много по-различно от това в референдумите. Днешните членове на парламента са специализирани и рядко калкулират сериозно предимствата  и недостатъците всички решения, които гласуват. В повечето случаи те следват диктата на партийното ръководство, т.е. не гласуват по своя преценка. Това често води до твърде ниското участие в парламентарните сесии.

3. Гражданите лесно се манипулират

Финансово силните партии и групи за натиск са по-способни да стартират инициативи и пропагандират в референдуми отколкото бедни  и неорганизирани интереси. Това не може да се отрече. Но това твърдение не издържа сравнителен анализ: Ясно, че богатите и добре организираните групи имат повече възможнисти. Въпросът е дали при пряка демокрация те са по-големи отколкото при представителна демокрация. Добре известено е, че добре организираните и финансово силни групи за натиск упражняват значително влияние върху политиците в парламента и правителството. Но определено може да се спори, че им е по-евтино да влияят върху малък брой законодатели и политици, отколкото върху от електората като цяло.

4. Гражданите са склонни към емоционални решения. 17

За избирателите често се предполага, че прекомерно се влияят от емоционални съображения. Това обвинение също трябва да се постави в сравнителен план. Има известно основание да се вярва, че политиците по-малко се поддават на чувства. Но все пак и в парламентите са известени високо емоционални разисквания, достигащи понякога до юмручен бой. По тази причина, много парламенти имат процедури за разглеждане предложенията два или три пъти през значителен интервал. Същото важи и за референдумите. Преди взимане гласуването и там трябва да се даде време за интензивна дискусия, в която да се осветят различните страни на въпроса.Това силно увеличава шанса за рационално решение. 19

 

5. При твърде много въпроси, поставени на референдум, избирателите се объркват

Когато гражданите трябва едновременно да решават много въпроси (в Калифорния, например, къдто избирателите често трябва да гласуват по четиридесет и повече предложения) те се фокусират върху няколко по-ясни въпроси. Решенията по всички други въпрос са случайни и лишени от рационалност.

Това действително е проблем. Броят на въпросите поставени в едно гласуване може да се регулира чрез броя на подписите за инициатива за референдум. Ако броят на поставяните въпроси стане твърде голям, може да се вдигне броя подписи за свикване на референдум. Самото това решение трябва се вземе с конституционен референдум за да не се позволи на политическата класа да постави ненужно високи бариери пред свикването на референдуми от гражданите, правещи ги невъзможни.

 

6. Политическото лидерство е невъзможно

Понякога политиците трябва да вземат непопулярни решения. Например за ограничителна данъчна политика, когато бюджетният дефицит или инфлацията са твърде високи. Ползата от такава политика се вижда след дълго време. Оттук се вади заключението, че населението ще откаже да приема временните трудности и вземането на непопулярни, но необходими решения ще се окажат невъзможни при пряка демокрация.

Този извод, обаче, не издържа проверката. При пряка демокрация политиците ще са принудени да обосноват пред гражданите необходимостта непопулярно изглеждащите мерки и гражданите няма да се противопоставят. Има много примери в Швейцария, че гражданите са готови за да подкрепят политика, налагаща им тежести, когато политиците си дадат труда да обяснят защо са нужни жертвите и как нещата ще се подобрят в по-далечно бъдеще.

 

7. Референдумите са неподходящи за големи и важни въпроси

Тъй който избирателите се считат за зле образовани и информирани, за обект на манипулация и поддаващи се на емоции, често се твърди, че референдумите трябва да има само за маловажни въпроси. И обратно – въпроси с голямо значение като конституцията, трябва да се оставят на професионалните политици.

Обратната теза изглежда по-разумна. Големите въпроси могат да се сведат до същината им. Тогава преценката е не въпрос на (научна) експертиза, а на ценностен избор. Следвайки методологията на индивидуализма, точно гражданите могат да са върховния съдник, когато става въпрос за такъв избор. Заместването им с представители е второ най-добро решение. А когато политиците имат потенциална склонност да се отклоняват от волята на избирателите, заместването води до разминаване между избора на едните и другите.

 

BFr 3

 

8. Референдумите спират прогреса

Твърди се, че референдумите често отхвърлят новостите, защото "обикновените граждани" не харесвали промените и често спират "нови, смели идеи".

Дори да е вярно, че много предложения се отхвърлят с референдумите, това само по себе си не е лошо. Това че дадени предложения съдържат нови идеи, не е доказателство за тяхното качество. Гражданите са прави да отхвърлят онова, което е в полза само на политическата класа . "Смелите, нови" решения нерядко са продукт на технократско мислене или планов манталитет и подсилват позицията на политици и бюрократи без непременно да са в интерес на избирателите.

От друга страна, референдумите са добре доказана процедура да излизане от „задънени улици” и в този смисъл са прогресивни. Има случаи, когато даден „горещ картоф” затруднява парламента или правителството и точно един референдум помага да се излезе от ситуацията. Пример в това отношение са исканията за повече независимост на отделни части в една държава. Тези искания често се придружават от насилие и кръвопролития. Страната на Баските е един такъв пример. Чрез пряката демокрация такива горещи въпроси могат да се решат задоволително с достатъчно голямо мнозинство. В Швейцария, например, отделянето на областта Юра (JURA) от кантона Берн беше постигнато с поредица от референдуми. Макари и с известно насилие отначало, въпросът беше уреден при много по-слаба конфронтация в сравнение с това, което би било при една представителна демокрация, да не говорим за авторитарен режим.

 

9. С референдумите се накърняват гражданските права

Един от фундаменталните проблеми на демокрация е "тиранията на от мнозинството". Тази опасност се счита за особено голяма при референдумите, където волята на мнозинството е неограничена. Като резултат, гражданските права на различни малцинства могат да бъдат накърнени. Но това съвсем не е задължително. При множество деления между гражданите на икономическа, социална, политическа и др. основи никоя част от гражданите не е винаги в мнозинството и затова всеки внимава (когато е мнозинство) да не засяга други групи, оказали се в малцинство, защото утре и той може да се окаже в такова. Емпирично има случаи на ограничаване гражданските права на малцинства в местни и щатски референдуми в САЩ (Gamble 1997), но има и ред обратни данни в САЩ и Швейцария (CRONIN 1989, FREY и GOETTE 1998).

 

10. Референдумите са скъпи

Последният аргумент срещу референдумите е предполагаемо високата цена на провеждането им. Твърди се, че парламентарните решения са много по-евтини и затова трябва да се предпочитат. Това е погрешно по две причини.

Най-напред, референдумите не са по-скъпи сравнено с разходите на един професионален парламент и съпътстващата го партийна система (вж. von Arnim 1988 за Германия). Тъй като при пряка демокрация последната дума е на гражданите, по-малко средства отиват за парламент и партии. Освен това, административната цена на референдумите не е висока, защото няколко предложения могат да се обединят за гласуване в един уикенд, а  гражданите могат да бъдат помолени да се включат в организирането на гласуването и броенето на гласове.

При всички разходи участието има и преимуществото да включва по-пряко хората в управлението на тяхната държава, която повишава тяхното чувство за граждански дълг.

Второ, административната цена на Референдумите е нищожна сравнено с главното им преимущество -  намаляване на разминаването между  държавните решения и широките индивидуални предпочитания. Спестяването на загубите от решения на политическата класа, облагодетелстващи частни интереси. Че това действително е така е установено с внимателни иконометрични изследвания (вж. SCHNEIDER 1992, също – STEUNENBERG 1992).

 

 

Ефект от пряката демокрация

 

Последните няколко години са събрани значителни емпирични данни за ефекта на референдумите върху икономиката и обществото. Тъй като малко страни системно използват пряката демокрация за държавни решения, проучването се концентрира в две страни – САЩ и Швейцария.

И в двете анализът сравнява отделни щати, кантони и общини по степента на действие в тях на двадесет права на участие.

Резултатите недвусмислено показват ефекта на пряката демокрация върху важни икономически и социални показатели. Тези анализи са добре представени в книгата на KIRCHGAESSNER, FELD и SAVIOZ от 1999.

 

Някои от резултатите са особено релевантни за страните в преход:

 

(1) Колкото повече пряка демокрация, толкова по-голямо съответствие между управлението и желанията на избирателите (POMMEREHNE 1990).

(2) Растежът на държавните разходи се определя в по-голяма степен от търсенето, т.е. от реалната необходимост и желание на гражданите да плащат (определени публични услуги – б. пр.) отколкото от предлаганите от политици и чиновници услуги с цел „усвояване” на средства (Pommerehne and Kirchgaessner 1991).

(3) Колкото повече е пряката демокрация, толкова по-евтини са публичните услуги. (POMMEREHNE 1978).

(4) Колкото по-широки са правата за участие на гражданите в управлението, толкова по-висока е данъчната етика. (TORGLER 2001, 2003). Измерено с въпроса: "Оправдано ли е да се мами в данъците - винаги, понякога, никога?"

(5) Избягването на данъците е по-ниско там, където има повече права за пряко участие на гражданите (FREY 1997).

(6) Доходът на човек в кантони с по-силно развито пряко участие на гражданите (при равни други показатели) е значително по-висок отколкото в кантони с по-малко развити форми на пряко участие (FELD и SAVIOZ 1997). Този резултат е особено значим за икономически изостанали страни в преход.

(7) Жителите на кантони с повече права на участие, заявяват по-високо субективно усещане за благополучие от населението в кантони с по-малко пряко демократични институции (FREY и STUTZER 1999, 2002 A). Т.е. пряката демокрация увеличава щастието.

За да изясни методологията, по която са постигнати тези емпирични резултати, ефектът на степента на пряко участие върху чувството за субективно благополучие е скициран тук (за по цялостна дискусия вж. FREY и STUTZER 1999, 2002 A) 20.

Зависимата променлива е заявеното усещане за субективно благополучие или щастие, измерено чрез изследвания на представителни извадки с въпроса: "Колко щастлив се чувствате с живота, който водите?" Отговорите могат да се подредят от 1 ("извънредно нещастни") до 10 ("извънредно щастливи").

Внимателно проучване от психолози, предполага, че отговорите на този въпрос са надеждни, валидни и последователни. 21 Тези индикатори за лично щастие са обяснени с голям брой пояснителни променливи (в зависимост от уравнението за специфична оценка с до 30 променливи).

Най-важни са

·            социално-икономическите детерминанти като възраст, пол, брачен статус, брой деца и образователно ниво;

·            икономическите детерминанти като доход, професионален статус, инфлация;

·            институционалните детерминанти.

В нашия контекст решаващ фактор тук е степента на политическите права за пряко участие в различните швейцарски кантони. Те варират значително в това отношение. В някакви кантони (напр. Канто Базел Ландшафт) те са широки, в други (напр. Женева) те са по-ограничени - само някои въпроси могат да се поставят за решаване с референдум, а други не могат.

Данните са от 26 кантони в Швейцария. Общия брой наблюдения е 6 000. Приложената техниката за иконометрична оценка е не-линеен MULTIVARIATE PROBIT тъй като зависимата променлива е прекъсната и ограничена.

Резултатът е статистически значим и голям положителен ефект на политическите права на пряко участие върху индивидуалното благополучие.

Може да се приеме, че този резултат се дължи на два фактора:

(а) Политика по-близо до желанията на населението и по-ефективни публични услуги. Затова населението е по-доволно от управлението. Този резултат съответства на по- частичните резултати, дадени по-горе, напр. с това че предлагането на публични услуги съответства повече на индивидуалните предпочитания или че доходът на човек е по-висок.

(б) Гражданите ценят възможностите за пряко участие - сами по себе си те съдържат процедурна ценност (полезност) 22.

Този резултат е получен чрез сравняване удовлетворението от живота на швейцарците (които имат права на участие) с това на чужденците (което нямат политически права на участие) при равни други показатели.

22

Дотук изложеното разкрива, че има значителни емпирични данни за позитивните ефекти на пряката демокрация върху социалния капитал и държавното управление. Повечето резултати се отнасят за Швейцария, защото там референдумите и инициативите за референдум са най-често използвани.

Но подобни резултати важат и за някои от американските щати, в частност Калифорния, Орегон и Вашингтон (вж. добра дискусия в KIRCHGAESSNER, FELD и SAVIOZ 1999). Докато в други страни положението несъмнено е различно. Във всеки случай наличните данни предполагат, че посочените позитивни ефекти от пряката демокрация са факт и че те представляват една реална възможност за повишаване доверието към управляващите в преходните икономики.

 

Въвеждане на пряката демокрация в страните в преход

 

Всеки опит да се въведат инициативите за референдум и референдумите ще се сблъска с основния проблем за зависимостта между тези права и ред други условия. Социалният капитал е едновременно предпоставка и следствие на пряката демокрация.

Не е възможно успешно да работят пряко демократични институции, където няма адекватна база в общество. Едно от условие, при които пряката демокрация 23 работи добре е да има силно взаимно пресичащи се деления (напр. по доход на глава, религия, култура или език), което би означавало, че не винаги една съща група е в малцинството и чувстваща се оттук онеправдана. Също, както беше подчертано, гражданите трябва да имат достатъчно доверие в управляващите и по-специално, че те ще прилагат решенията на референдумите.

Доверие трябва да се развие с времето и не може просто да внесе отвън. Затова,"чудесното" решение за скок от представителна демокрация направо в пълно развита пряката демокрация е нереалистично. По-скоро, преките права на участие трябва да се въведат постепенно така, че да се осъществи обучение на граждани, парламент и правителство.

Последствия

Както показахме по-горе употребата на инициативите и референдуми е главен фактор, увеличаващ социалния капитал, по-специално във формата на доверие на гражданите в правителството. По този начин пряката демокрация помага да се създадат необходимите условия за нейното собствено функциониране след като се  постигне обучаващия ефект.

23

 

A. Ограничения в процедурата за референдума

Ще посочим пет начина, по които може да се ограничава правото на референдум в преходните икономики.

 

1. Нива, на които се провеждат референдумите

Ефектът на пряката демокрация се ограничава, ако тя се въведе на ниско равнище.

Напр. да се започне с общинското равнище като на граждани се даде право да стартират инициативи и гласуват на референдуми само в общините. Това позволява на гражданите да се използват всекидневна и непосредствена информация от тяхната най-близка среда за да формират разумни позиции. При това местните въпроси често засягат пряко местното население. Обаче тази процедура има смисъл, само ако общините са достатъчно самостоятелни – т.е. да могат най-малко да определят данъците и разходите си. Както виждаме от Swianievicz (2001) в някои от страните в преход има доста обширни права за местни референдуми - особено в Унгария и Полша.

Но по-резонно е да се стартира на национално равнище, когато се решават големи въпроси. Така и става в ред от страните в преход, където решението за влизане в ЕС е предоставено на всички граждани. След както едно решение е особено важно, гражданите ще разберат значението му и несъмнено ще участвуват по-активно в гласуването.

 

2. Предмет на референдумите - кръгът въпроси, допускани до референдум

Някои въпроси могат се изключат от пряко гласуване поради страх от" безотговорни" или "неконтролируеми" резултати. Така предметът на референдумите би могъл да се ограничи по следния начин:

·            основни части от конституцията като тези, отнасящи се към човешки, политически и граждански права могат да се изключат 25  //б.ред. освен към разширяване, вкл. правата за участие, след като се въведат//

·            Предполагаеми чувствителни въпроси могат да се изключат от пряко гласуване. Това може да се отнася за проблеми с определни малцинства, етнически или религиозни групи, но също и за смъртното наказание, напр. (като в Германия).

·            въпроси, за които се считат трудни от гледна точка  компетентността на избирателите (???). Това би могло да важи за икономически проблеми като данъчното облагане. (в Германия, скорошното предложение за въвеждане на национални референдуми, изключи в самото начало данъчните въпроси).

 

BFr 4

 

3. Време

Нормалното протичане на референдума зависи и от времето,  дадено между старта на подписката, на кампанията, гласуването, приемането и влизане в сила на окончателното решение. Ако не се даде достатъчно време за подписката и обсъждането, трудно ще се съберат подписи, няма пълно и точно да се изрази волята на гражданите в издигане на алтернативите, а ще се изрази волята на манипулиращите дискусията, издигането на алтернативи и формулирането на въпроса. Необходимо е регламентът да реализира максимално идеята (напр. на MUELLER 1996)  за  поставяне на избирателя пред  „воал на несигурност” за неговите частни придобивки промяната , т.е. в достатъчно обективна позиция.

Едно иновативно решение е, както се прави в много парламенти, да се въведе първо, второ и дори трето „четене” на проекто-решенията. Така и при всенародното решаване би могло да има едно начално информативно гласуване, а след известно време и още дискусии – решаващо гласуване.

 

4. Мнозинство и кворуми

Вземането на решение при пряко гласуване може излишно да се ограничи с изискване за по-голямо мнозинство (напр. две трети от участниците) или за обикновено мнозинство, но от всички избиратели, (вкл. негласувалите) или за кворум (минимален брой гласували). Такова изискване за кворум съществува в много от страните в преход и е провалило много референдуми (напр. в Литва). В няколко от тях, референдумите решават с обикновено мнозинство от гласувалите, не от всички избиратели.

Правото да се свиква референдум от гражданите може силно да се ограничи с броя на подписи, които се изискват за свикване на референдум. Нужно е да се намери баланс между нисък (водещ до прекалено много референдуми) и висок (спъващ свикването им) праг на свикване (както, например са препънати общинските референдуми в България – 50% от регистрираните избиратели трябва да се подпишат – самата подписка е референдум).

 

5. Утвърждаване

Народният вот може да се ограничи с изискване за утвърждаване или с право на вето от парламента.

Съществува също и т.нар. двойно мнозинство –  в броя на общо подадените гласове и в броя на териториалните единици (кантони, щати, общини), където то е получило мнозинство. Това изискване се прилага напр. в Швейцария. Там освен  мнозинство от всички гласували  в страната се иска решението да получи мнозинство и в повече от половината кантони за да се счита то прието при  конституционните референдуми.

 

Кой да управлява въвеждането на правата?

Разгледаните ограничения крият значителна опасност за пряката демокрация. Още повече, че те могат да останат за дълго. При някои от ограниченията това може да доведе до подкопаване на цялата идея на участие на гражданите в политическото решаване.

В такива случаи институциите на пряката демокрация не ще могат да проявят сила си. Произведените решения няма да стоят по близо до предпочитанията на гражданите отколкото  при традиционната представителна система. И освен това гражданите няма да могат да усвоят добре инструментите на пряката демокрация. Ако, например, само незначителни въпроси се поставят на гласуване или броят на подписите за стартиране на референдуми е твърде висок, гражданите няма да могат да усетят преимуществата на пряката демокрация.

А политиците ще заявят, че са дали шанс на пряката демокрация, но тя не проработила. При спъващи ограничения се развива порочен кръг. - Ограниченото въвеждане води до незадоволително представяне на пряка демокрация в практиката и  дава на опонентите й (по-спец. политиците на власт)  основание да наложат още по-жестоки ограничения. При такова „въвеждане” пряката демокрация, разбира се, няма да проработи.

Ограниченията в нивата, на които се въвеждат елементи на пряката демокрация има повече смисъл. Правата на инициатива и референдум трябва първо да бъдат въведени на местното ниво и национално ниво, а по-късно – на регионално.

На местно ниво, гражданите са по-добре информирани по поставените въпроси,  а на национално ниво решенията, са очевидно по-важни. Както показва приложението, точно това са нивата където пряко демократични елементи са въведени в няколко от страните в преход, макар и в ограничена степен. Заслужава да отбележим, че решението засягащо най-силно националния суверенитет и бъдещото развитие на обществото – приемането в ЕС  ще бъде поставено на референдум в повечето, ако не всички страни в преход

 

Ключовият въпрос е кой ще ръководи постепенното въвеждане на пряка демокрация. Възможни са няколко субекта:

 

Правителството

Както вече многократно споменахме, политиците на власт считат, че правата за гражданско участие са против техните интереси, защото намаляват тяхната власт. Затова правителствата имат склонност да  блокират или да ограничават тези права, винаги когато имат възможност за това и особено в периода между изборите. Да се допусне правителството да определя процесът на въвеждане пряка демокрация значи да се спъне или ограничи този процес.

 

Парламентът

Същото се отнася за законодателите и партиите. Възможно е членовете на парламента, които не са на властови позици, да харесват прякото участие на гражданите. И обратно, властимащите членове на парламента не обичат да делят власт с външни групи и обикновените граждани и затова с всички сили се противопоставят на всякакви елементи на пряка демокрация... 26

Партиите също използват институциите на пряката демокрация за свои собствени по-близки или по-далечни. В някои страни в преход, особено Унгария това компрометира референдумите в очите на гражданите. Те гледат на референдумите като на манипулативен инструмент за придобиване на едностранчиви политикански преимущества. Практически това е използване на референдумите не по предназначение, не за тяхната същинска функция – осигуряване реално участие на гражданите  в решаването на въпроси по същество. Затова не е препоръчително да се позволява въвеждането на пряката демокрация да зависи от партии, парламента или на правителството да управляват.

 

Конституционното събрание

В идеалния случай, членове на едно специално избрано конституционно събрание може да не са пряко въвлечени в текущата политика и да заемат по-обективна позиция, защото не се страхуват, че загубят част от своята власт с въвеждането на пряка демокрация. Но в действителност значителна част от тези членове ще принадлежат към политическата класа – в миналото или в момента, при което и те ще са резервирани повече или по-малко спрямо прякото гражданско участие в държавното управление.

Може да се приеме, че по повечето страни в преход вече се минали периода, в който е било възможно едно независимо конституционно събрание. От друга страна, в Европейският съюз – на който повечето страни в преход са вече членове или скоро ще бъдат – вече тече процес на приемане на нова конституция, включващ и дискусия на връзката между гражданите и съюза.

 

Гражданите

Гражданите са единственият „играч” на политическата сцена, който не е част от политическата класа и е главния печеливш  от пряката демокрация. Затова може да се очаква, че ако постъпателното въвеждане на пряката демокрация се даде в ръцете на гражданите, резултатът ще е най-благоприятен.

Това е съответства на заключенията от едно наблюдение на процесите в преходните икономики (Чехия, Унгария, Полша и Словакия) :  „... въпреки че публично мнение за местно управление е по-добро отколкото за централните институции, има относително скромно ниво за удовлетворение разглеждайки местната дейност на правителство. Това върви заедно с ограничени чувства на включването в работи на местна публика. Решението за нарастващото толкова ограничено ниво на удовлетворението с дейностите на местните правителства може да бъде да усилвам комуникация между местни власти и общата публика" (SWIANIEWICZ 2001 : 29). Най ефектният път към активизиране на комуникацията е да се засилят политическите права за пряко участие на гражданите.

 

Заключение

В тази статия се развива тезата, че правата на гражданите да участват пряко в управлението с референдуми, свиквани и от тях са форма на демокрация с благоприятен ефект за развитието на страни в преход.

Следните аргументи и емпирични данни потвърждават тази теза:

1. Пряката демокрация решително повишава доверието и почтеността в публичната сфера, а те са най-важни компоненти на социалния капитал;

2. Пряката демокрация определено подобрява социалните и  икономически условия за живот и по-специолно, дохода на глава от население и чувството на лично благополучие (щастие);

3. Стандартните аргументи срещу пряката демокрация (некомпетентност на гражданите, незаинтересованост, опасност от манипулация и емоционалност, консервативност /спъване на прогреса/, нарушаване на чужди граждански права и висока цена на референдумите) не са убедителни;

4. За пълноценно прилагане правата на пряка демокрация се изисква определено време и условия за пълноценно публично обсъждане;

5. Елементи на пряка демокрация  могат да се въведат в страните в преход на национално и местно равнище;

6. Препоръчително е постепенно въвеждане на елементи на пряката демокрация, защото така се осъществява нужното обучение;

7. Гражданите трябва да ръководят самото въвеждане на пряко демократичните права – на референдум и инициатива за референдуми за да не бъдат те орязани и ограничени.

Пряката демокрация не е единствената институция, способна да повиши доверието на управляваните към управляващите и това между управляваните. За това има и други инструменти. Но пряката демокрация без съмнение увеличава социалния капитал и подобрява държавното управление в ред страни и е път към реално развитие на демокрацията.

 

Гражданско участие и пряка демокрация

мрежа за всенародни действия,

открита за всеки