Kop2.jpg

 

С повече права на пряко участие държавата ще заработи за всички

Иван Минов, юрист, д-р ист. науки

 

Демокрацията не може без представители, но за осигуряване верността на представителите към интересите на представляваните същите разполагат с някои права да действат пряко. Минималното такова е да изберат представителя. Но ако е само веднъж на четири-пет години… явно не стига. В ред страни са въведени повече права за пряко действие на представляваните в управлението, поверено на представители не за да изместят последните, а като коректив и гаранция за тяхната вярност към интересите на представляваните. 

Пряката демокрация решава различни проблеми.

В Швейцария, напр. тя възникват повече като форма за обединяване - интегриране на едно общество с големи етно-, религиозни и др. различия. „Различните” сядат „на масата” и спират една затова и кратка гражданската война (1847), централизирането на федерацията се компенсира с по-силна демократизация - въвеждане на задължителни референдуми, гражданска инициатива за конституционен референдум и впоследствие - вето законодателни референдуми на федерално равнище и законодателни референдуми на кантонално ниво.

В Американските щати в края на 19 в. мотивацията е по-различна – по-силна пряка демокрация се въвежда срещу задкулисното превземане (корумпиране) на парламента от силни частни интереси - големите ж.п. и др.компании. Гражданите си вземат право да свикват референдуми по предложени от тях закони (не само вето референдуми) и записват на герба си „Под Бог властва народът” (в Южна Дакота - първия щат, въвел това право. Впоследствие още 22-25 американски щата въвеждат по-силна пряка власт на гражданите. Наред с референдумите - задължителни и по гражданска инициатива, по-силното пряко участие се реализира и в други права - на отзоваване, на законодателната инициатива, на достъп до информация, в прякото избиране на съдии, прокурори, шерифи” и  министри, в първичните избори, където гражданите издигат сами кандидати за изборите и др.

И в други страни по света действат повече права за пряко гражданско участие в публичното управление, но преди да се спрем на отделните форми, ще отбележим, че адекватната степен и форми на това участие се определя от конкретните условия в дадено време и място. Ето, видяхме, че при по-големите различия и нужда от по-силна централизация е нужна и по-силна демокрация. При твърде силни частни интереси – също. Нарастналите технически възможности за по-широко пряко участие и по-високата образованост също го превръщат в императив на времето ни. Колко силна пряка демокрация зависи от условията в дадено време и място, вкл. възможностите за такава.

За степента на не/грамотност ще отбележим обаче, че не може безусловно да използва като аргумент „за” или „против” прякото участие, защото самата тя е продукт на не/участието – на изключващите политики на властимащите, които поддържат контингент (политически) неграмотни за да… не им дадат права – под предлог, че „баба Пена от Ботунец не разбирала от държавно управление”. И ви пращат заедно с неграмотните в чакалнята - първо било просвещението, после участие в управлението и обаче … не просвещават. Защото знаят много добре, че знанието е властови ресурс - наред с парите, оръжието, правата и личния чар (харизмата). С една дума свободата стои преди просветата – правата учат и просвещават. Кой има мотив да се учи на участие, когато е лишен от права за това.

Съотношение на силите между гражданско общество и олигархия също е такъв „кръгов” аргумент – при силна средна класа и висок жизнен стандарт изглежда няма нямаш нужда повече права. А всъщност е точно обратното – когато си добре, искаш повече права. А разликата, когато си слаб и зле е… че искаш още повече.  Колкото по-слабо е гражданството в дадено време и място, толкова по-силни права за пряко участие са му нужни за да балансира властта на по-силните.

Днес глобализацита все повече отдалечава хората от центровете на власт, определящи живота им. Традиционното участие чрез представители е абсолютно недостатъчно за осигуряване тяхната лоялност към интересите на представляваните. Налице е глобална криза на представителните институции - те НЕ осигуряват управление в интерес на цялото човечество. С нарастването на нерешени проблеми и все по-големите нови възможности за пряко участие на хората публичното управление нуждата от повече права и форми за такова участие е все остра и актуална. Това е глобална тенденция. Широкото пряко участие в публичното управление през 21 век ще бъде това, което за 20-ти век беше всеобщото избирателно право - пореден кръг в разширяването на свободата.

Но ако намаляващата ефективност на представителните институции в света прилича на криза, то в България пълната им неспособност да работят по предназначение е направо колапс. Защото установените у нас традиционни форми на произведоха фасадна демокрация – т.е. НУЛА реална демокрация. При местното съотношение на силите между другарски кланове и гражданско общество тези институции се оказаха напълно неспособни да осигурят реален контрол на обществото върху властта.

Макар и номинално носители на върховната власт (такива бяхме и преди 1989), гражданите останаха напълно отстранени държавното управление. Властта си остана под контрола на същите, които обраха „общата каса” и ни продадоха (да жълти стотинки и комисионна) и на новите (наред със стария) големи „братя”. Самият факт, че въведената „димокрация” не отстрани от власт червената партокрация доказва пълна невалидност на тази демокрация – тя се оказа напълно неспособна да установи управление в интерес на всички. Резултатът е катастрофално анти-управление още 27 години. Eдна неефективна система се заменени с друга и отново едно лошо антинационално държавно управление ни спъва развитието и пилее потенциала на нациата ни.

Доброто управление го няма, не защото ТЕ са „некомтентни” и не знаят кое е доброто за всички, а защото заинтересованите от такова управление всички граждани на България са вън от властта, а онези на власт водят управляват добре за себе си, НЕ за всички. Безмислено е да им пишете умни прошения четат както дяволът чете Евангелието.

Някои ще кажат, защо пряко участие – не може ли да свалим «лошитe», да кчим добри и почтени и ето ти добро за всички управление? Не може, защото без реално овластяване на заинтересованите от такова с най-силни права, нито те ще изберат „добрите” (на юнашко доверие), нито дори и на власт, „почтените” ще могат да изпълнят обещаното, ако зад тях (като опора и коректив) не стои реалната власт на гражданите (материализирана в реални форми – като начало най-малко повсеместни събрания, свързани за всенародни действия, а после и най-силни права на пряк контрол и участие във всички власти). Защото, ако само олигархиятя остане с реална властта, на „почтените” бързо ще им извият ръчичките и ще ги купят зад кулисите. Няма „почтени” и „непочтени” политици – има контролирани и безконтролни.

Събрания са първата форма на пряка власт за изключените - преди каквито и да било права. Те възникват спонтанно при всички революции като места за включване на изключените в държавната политика (вж. книгата „За революцията” на Хана Аренд).

Правата са следващата форма – такива, че да компенсират липсата на материална сила в гражданството у нас. Без работещи инструменти за пряк контрол гражданите и най-честните управляващи попадат под контрола на реално властимащите.

Безспорно за най-добро управление се нужни умни хора, но умните не могат нищо, ако заинтересованите от такова управление са вън от властта. Не стигат само умните решения - нужна е и власт на заинтересованите от тях - второто е условие за първото, не обратно.

Малко фентъзи”: Нацията не би се разцепила по „големи братя”, Стамболов не репресирал светли хора и не би си отишъл скоропостижно, ако „народът” – заинтересован от Обединенито и всичките му общополезни политика имаше власт да спре и балансира безмилостните частни и външни интереси. Точно по негово време гражданите в далечна Америка се преборват за най-силни права сами  да пишат законите. У нас (и не само) националната революция изяжда децата си, убивайки гражданската свобода.

Добрата новина е, че нуждата от пряка демокрация у нас днес се среща с глобалната тенденция към такава. И целия свят, и малката ни държавичка се нуждаят от пряка демокрация с двата си полезни ефекта: (1) подчиняване публичното управление на всички и (2) обединяванe на различните чрез равнопоставено включване в това управление.

 

Права и инструменти на пряка демокрация

Такива са нужни във всички „власти – законодателна, изпълнителна, съдебна и медийна. Можем да добавим и „икономическа”, но тук говорим за публичната сфера, защото не може да се постигне икономическа свобода без политическа. 

Най-силното право на пряка власт е правото сами пишем и приемаме закони - референдумът. Чрез това право добрите идеи стават добри закони. Но като всяко право и това се нуждае от „механизъм” за да работи – иначе или ако му извадят някои „бурмички” правото „скърца”, „друса” и все не стига там, където обещава заглавието. Първа гаранция за работещо право е приемането му с участие на занитересованите. КАК да се влючат те? С просто гласуване по въпрос формулиран „отгоре” не става – гражданите са фигуранти, а референдумът – лъже-референдум. Изработване на проектите трябва да става „долу”. Има как. В Европа и Америка от години разработват и прилагат, т. нар.  „програмиращи звена” или „граждански съвети” (журита) – по няколко, паралелно разработващи един и същ проект.

Но колко  въпроса в България решиха с ваше участие? Нито един. За самата Конституция ни отказаха референдум, усетили, че народът нама „да се хване” на спънатия другарски проект. Фасадната им «димокрация» 25 години не попита за нищо гражданите, нито им даде право сами да питат. Въпреки, че мнозинството недвусмислено желаеше това имаше сондажи, а в Парламата влизат петиция след петиция за реално право на референдум, подписани от хиляди хора. Мнозинството иска, но „представителите” му не дават - всички състави на „НС досега блокират правото ни да решаваме сами – още от сбърканата им Конституция, после в Закона за допитване до народа 1996 г. и накрая в Закон за прякото ви „участие” от 2009 г. и смешните му „подобренията” – „обезопасен” със стени в начолото (500-400 000 подписа за 3 месеца и забранени въпроси) и „балтия в края (кворум за валидност). И разбира се без никакво ваше участие в претегляне на алтернативи и варианти при разработка на проектите. В т.нар. обществени съвети по разните им учреждения НЕ РЕШАВАТЕ НИЩО, а в т.нар. им „референдуми” НЕ ОБСЪЖДАТЕ НИЩО – две чучела на фасадатата им демокрация.

Правата ги няма, ако не се прилагат или са лишени от механзми за това. (

Друго право за пряка власт на гражданите е правото на публичен дебат. То е „поддържащо” право към пряката законодателна власт. Пряка демокрация в медийната "четвърта" власт. Възлово е, защото гарантира реалността на останалите права. За какво гражданска власт можем да говорим, ако гражданите нямат достъп до определянето на публичния дневен ред - ако не могат да внасят въпроси и алтернативи в него и да ги обсъждат помежду, ако медиите (вкл. обществените!) са затворени за диалог между гражданите? Това право е всъщност пакет от права, включващ правото на достъп до ефира в публичните медии, право на участие в тяхното управление, право на новина, право на сондажи на общественото мнение по инициатива на гражданите и т.п.

Настоявайки за повече права на пряко участие, не можем да отминем две тези, пледиращи по принцип срещу повече политически права на гражданите и спецеално за пряко участие в публичното управление. Първата е, че в период на неизбежни икономически трудности народът няма да поиска доброволно да ги изтърпи затова е нужна "силна ръка", не повече демокрация. Втората гласи, че народът нямал демократичен опит и политически незрял за повече демокрация.

По първата теза ще кажем, че за разлика от други места времена, когато илюзиите в държавната планова икономика бях широко разпространени, днес у днес след очевидния провал на онази система имаше консенсус за посоката на реформите и готовност да се понесат необходимите жертви. Не заради необходимите жертви гражданите бяха оставени вън от властта и след 1989. Те бяха отстранени за да изтърпят ненужните лишения и несправедливото разпределяне благата и тежестите на прехода - защото те със сигурност не биха приели доброволно откровения грабеж и съпътстващото го разрушаване на национални ресурси като "неибежни тежести" на прехода. Ограничената демокрация беше нужно на най-тесните и продажни кланови интереси, обсебили държавата ни, НЕ на България. България щеше да се възроди и да е пет пъти по-добре, ако гражданите имаха реална власт!

Втората теза гласи, че наличната демокрация ни стига и дори е много, защото народът бил изостанал, обременен, без опит и въобще неспособен да си служи с нея, че затова бил дори виновен за лошото управление – точно защото получил свобода и демокрация (!?)  ТОЙ я бил развалил, корумпирал и направил такава каквато е. Тази теза е особено цинична, защото един път хвърля вината от палачът върху жертвата, а втори път използва слабостта й - резултат от предишното изключване - като аргумент отново да бъде изключена! В същия ред са и клишетата, че «всеки народ заслужава държавата си» , сами сте си виновни, не държавата, която вие я правите такава, не управляващите, които вие „избирате””.

В тази митология има фрагменти истина, но лъжата е повече. Манталитетът не е нито главната, нито първата причина - самият той е следствие. Вярно, че народът ни не успява да мобилизира силите си за да си вземе дъжавата, за което допринася и манталитета, и липсата на опит (особено виновна е по-образованата част). Но малката подробност, която пропускат, е че докато народът е вън от властта, липсата на граждански опит е следствие от това. Пред народа ни НЕ стои една широко отворила обятия държава, чакаща го да я подреди. Пред него и по-точно над него отново стои (за кой ли път) една власт, която всячески отстраняваща поданниците до властта и пречеща им да станат граждани с реален контрол върху нея, ограничавайки всички правни, икономически, културни, образователни и др. възможности и предпоставки за такъв контрол, подтискайки по всевъзможни начини съпротивителните сили на народа с изкуствено разделяне по всевъзможни признаци, пауперизиране, атомизиране, оглупяване, лишаване от правна сигурност и с пряко насилие. Нито „правата са права, нитто „изборите - избори, пазарът не е пазар, съдът не е съд, образованието не е образование, новините не са новини - нищо не е истинско и не работи по предназначение. Преградите пред доброто за всички управление са доста повече от един манталитет и неопитност. Нито пък този манталитет, доколкото също e пречка, е първопричина. На първо място е липсата на реална демокрация и свобода - наличието на един анти-демократичен и анти-човешки мафиотски режим, който наред с всички други пречки, които създава пред самоопределението на народа ни, поддържа и възпроизвежда неговата политическа незрелост и поданически (вкл. клиентелистки) маналитет. Имат полза от него.

Представят следствието за причина с цел да скрият същата и ни пратят да се борим със следствия (или да ги чакаме сами да изчезнат със смяна на поколенията и «40 години ходене в пустинята» и т.п. митове), а НЕ срещу истинската причина - липсата на права и политики, осигуряващи реална власт на гражданите. Дайте на хората реална свобода и демокрация, дайте им нужните права и възможности за участие в управлението и ще се промени манталитета”. Правата учат. Политическите права създават политическа култура, не обратното. Нужна е практика, не лъже-просветителство – неща, доказани от опита на развитите демокрации. Без политически права няма политически опит – никой не опитва, когато няма права, хората нямат време и сили за диалог с глухипри нуливи шансове за успех. Нещо, използвано все по-професионално от рояка лъже-дисиденти, лъже-протестърите и лъже НъПъО.

Вярно е, че гражданите ни са икономически слаби и нямат политически опит, но това е аргумент за  по-силни демократични инструменти, необходими за да «проходят » в демокрацията довчерашните поданици - за да влязат в новата си роля на суверен. Без права и инструменти те няма да се научат на демокрация и точно това е целта на занятието - затова им отказват реални политически права – за да не се научат.

Затова мафиотската държава „забравя” функцията си да просвещава гражданите. Нужното гражданско образование го няма нито в училищата, нито в медиите – освен „правилните” симулации на такова. Защо? Ами отново защото заинтересованите от такова образование - гражданите, ги няма „министерството”. Правото на гражданско образование е една от гаранциите за реалност на правата на участие.

Същото се отнася и за ред информациионни права, които осигуряват кометентност и информираност на избирателя. Ясно е, че за да участват автономно, а не като фигуранти гражданите трябва да са информирани и да разбират значението на една или друга алтернатива за техните по-близки и далечни интереси. Популизмът е непълно разбиране на собствените интереси и е точно продукт на непълно информиране, а то отново на липса на демокрация в публичната информация - на недемократична информационна власт - т.е. отстраняване от власт на заинтересованите от пълна информация. Това че някой е могъл да излъже гражданите или че те са били неинформирани за от последиците на дадено искане, показва, че те като заинтересовани от пълна информация са били вън от управлението на тази информация. Значи те просто трябва да влязат там. Популизмът е от онези „слабости” на демокрацията, които се лекуват с повече демокрация – т.е. отново плод на липсата на демокрация – любим „аргумент”  на враговете й за ощо по-силното й ограничаване.

Правата на пряко участие - повчето пряка власт на гражданите във всички власти – ни решават и друг много важен проблем. Освен превръщане на добрите идеи в добри закони, те гарантират и по-доброто спазване на тези закони. Властта на гражданите ще ликвидира както беззаконието, поддържано днес от властимащите като привилегия за отделни групи и държане в страх на останалите, така и «реактивното  беззаконие» на самите граждани, които просто реагират по Андрешковски срещу двойния стандарт на чуждата власт. Прякото влизане на гражданите в изпълнителната и съдебната власт ще повиши ефективността на държавната администрация и правоохранителните органи и при това ще върне разрушеното доверие между граждани и държава.

Правоохранителната система решително ще спечели от следните хубави права: пряк избор и отзоваване на всички прокурори, съдии, началниците на РПУ и някои възлови министри – финанси, провосъдие, образование, МВР; реален достъп до публична информация, определена от самите граждани, всички обвинителни актове (публични по закон) – в Интернет, повече – 12-18 съдебни заседатели с решаващ глас в значими дела; граждански наблюдатели и периодично сменящи се доброволци, избирани по жребий в съдебната администрация (разпределящи дела, упражняващи административен контрол)…. Все искания, внесени в НС. Много от това го има в Америка, но и най-ефективната правоохранителна система не би могла да осигури спазването на законите, ако те масово се нарушават, поради недоверие към властите и между самите граждани. Тласък на икономическото развитие, по думите на един западен икономист, не се постига само с приватизация и дерегулация. Нужно е също и доверие - между гражданите и тяхно към властта за доброволно спазване правилата на свободния пазар. Такова няма у нас. Обществото е отровено от недоверие поради двойните стандарти и «накланящи игрището» правила. Отстраняването на гражданите от писане и прилагане на правилата и безконтролната власт горе е основна причината за масовото неспазване на законите отдолу, вкл. и за «двойнии разходи» за дори само прилагане на закона при корумпирана администрация, за преобладаващо сивата  икономика, неплащане на данъци и пр. Включването на «Андрешко» в правенето и прилагането на законите ще спре играта на криеница с «бирниика».

До тук ставаше дума за КАКВО трябва да се промени в системата, но не по-малко важен е и въпросът КАК. Очевидно е нужно обединяване на много хора, защото става дума за смяна на властта при напълно затворена система, скроена да отстранява мнозинството и служи на най-тесни  мафиотски и външни интереси. Реална промяна не може да да се постигне с петиции, прошения и дори трудно с избори, защото и една независима партия няма да получи подкрепа без гаранции за контрол на избирателите за контрол върху управлението след изборите – гаранции, каквито няма в сегашната система. Частична гаранция биха били Договорите за мандат  (поръчка) с кандидатите – да въведат веднага след изборите всички възможни и най-силни права за пряко участие и те, и дори най-добрите решения за промени в отделните сфери на управлението не вършат работа – хората не вярват на голи обещания. Най-силна гаранция при липса на права би било самоорганизирането на гражданите в мрежа от повсеместни събрания, свързани пряко помежду си за договаряне и организиране на всенародни действия. Чрез тях изключеното мнозинство ще демонстрира волята си дори без права на участие. 

Две думи за правата на гражданско участие в новата ни държава - EС (

От 10 години сме граждани на по-голяма държава. Половината от суверенитетът ни отиде в Брюксел, но ние, гражданите не отидохме там. И преди правилата, по които живяхме се пишеха без нас от безконтролни лъже-представители и всъщност част от тяхната власт отиде като че ли в по-добри ръце, но все пак отново други решават вместо нас за нас. Дефицитът на демокраци в ЕС бе признат и в опит да го запълни, договорът в Лиекен възложи на едно представително (?) тяло да изработи конституция на EС. Практически проектът се написа без участие на гражданите, при което бледите форми за пряко участие на гражданите в управлението на ЕС бяха чиста символика. Референдумите по проекто-конституцията в 10 страни като че бяха шанс за подобрение, но при затворен дебат какъв референдум? Политическата класа използва „не”-то в две страни да погребе тихомълком идеята за Европейска конституция. Останахме си без такава и никакви права за пряка участие в управлението на новата държава. Заместващият ги инструмент – гражданската инициатива с милион подписа до ЕК се оказаправо да молиш” и от кого от най-бюрократичното, безконтролно, непредставително тяло – Европейската комисия и законодателна власт в Съвет на министрите и нелегалните корпоративни лобисти, налазили ЕП. Е мерси – по-добре без илюзии, че ние, гражданите решаваме нещо в ЕС! (

(следва продължение)