|
Поглед към демокрацията: Честит 21
век, избиратели! Брайън
Бийдхъм, сп. Economist,
21 Dec. 1996 1. Век на народното управление, а народът сме ние Демокрацията на 20-и век е недовършена. През следващия 21-ти век предстои пълното й развитие, твърди Брайън Бийдхъм, убеден, че следващата голяма промяна за човечеството ще е не в икономиката, технологиите или нещо друго, а в… скучния свят на политиката. Новият век ще е свидетел на най-сетне пълното разгръщане на демокрацията. Демокрацията като политическа система се утвърждава в 19 век. През 20-ти век остава недовършена, отбивайки атаките на фашизма и комунизма и поради други социални и технически причини. Но ето, тези прегради вече ги няма и тя може да довърши развитието си. Държавите,
считатани днес за демокрации се управляват с
малки изключения чрез т. нар. "представителна демокрация”.
Самият термин буди недоумение. Защото изходна точка в определяне на демокрацията е убеждението, че всеки нормален
пълнолетен индивид има равен дял от властта в управлението на публичните (общите) дела. Някои може да са по-богати, други – по-интелигентни и ничии интереси не съвпадат
напълно с тези на останалите, но всички са равнопоставени във вземане на решения
по общите проблеми. Затова е странно, че в повечето „демокрации”
гласът на хората се чува
само веднъж на няколко години за избор на представители,
а между изборите всички решения се вземат от
президенти, депутати и правителства, докато останалите стоят настрана и могат само
да кимат в смътно одобрение или да ръмжат в неодобрение – нещо като демокрация на „непълен работен
ден”!? Но има места, където е по различен начин – чрез пряка демокрация. В този модел избраните представители не са оставени да решават всичко сами между изборите. Избралите ги могат във всеки момент да ги привикат и оттменят решенията им, ако повечето не ги желаят, или да вземат решения, нежелани от представителите. Механизмът за това е референдумът – всенародно гласуване по дадено решение. Ако демокрация означава власт на народа, то упражняването й чрез пряко гласуване безспорно е по-близо до оргиналния замисъл, отколкото гласуването веднъж на няколко години за лица, решаващи после нещата без нас, макар и от наше име. Тест: Кой поръчва музиката? Референдумите, обаче, трябва да са истински. Ако са свикани от правителството по въпроси, избрани от него и удобно формулирани от него – не е демокрация. Не много от референдумите са така явно фалшиви като чилийския през 1978 г. ("Пред лицето на външна агресия... аз подкрепям президента Пиночет да защити достойнството на Чили"). Но и генерал де Гол през 60-те години открива във своя „Горе!”–„Долу!” референдум нелошо средство за поверяване "цялата неделима власт в държавата… на президента". И Наполеон е обичал тази техника, но и по-скромни политици не издържат на изкушението да натъкмяват в своя полза формулировките и правилата в в референдумите: Напр. "Вашето правителство, внимателно и точно преценило Х като вярното решение, ви моли да се съгласите с него”. Не, свободен е този референдум, който дава реална пряка власт на народа и се свиква независимо от желанието на управляващите. Това може да става чрез задължителни референдуми – конституционно изискване определени законодателни промени да стават с всенародно гласуване и още по-добре – чрез право на самите избиратели да поставят всяко решение на парламента на всенародно гласуване. А накрая и най-добре - определне с брой подписи да изпращат една съвсем нова идея пред всички избирателите – независимо от президент и парламент. Едни промени искат други Така властта, „резервирана”
иначе за политиците, отива пряко в
обикновените хора. Политиците естествено винаги ще търсят аргументи против
това, повечето от които не заслужават внимание, но други са сериозни, а един
отразява реален проблем на пряката
демокрация, пораждан от оставащите все още мрачни сенки в икономиките на Европа и Америка. Така или иначе, феновете на старата демокрация трябва да приемат, че светът е радикално променен от времето, когато е било безспорно, че желанията на гласоподавателите трябва да се филтрират от по-интелигентни "представители", избрани от тях. Оттогава до сега са изчезнали много от разликите между обикновените хора и тези представители – хората виждат, че представителите им не са чак толкова компетентни и че което е работило добре през 19 век, няма да работи през 21-ви. Твърде вероятно е нашите деца да открият, че пряката демокрация е по-ефикасна и демократична от представителната. Това би било много по-голяма промяна от въртенето на разни избирателни системи за избор на представители – пропорционална, мажоритарна, алтернативна, смесена и т.н. Всички те делегират власт на други, докато при пряка демокрация властта оставя в ръцете на гражданите без да се делегира на никого. Следващия въпрос е КАК конкретно работи пряката демокрация? Повечето хора смътно си го представят. Пряката демокрация все още не е много разпространена. Едва половината американски щати я използват – някои, наистина с внушителни резултати – и я няма на федерално равнище. Австралия е провела близо 50 национални референдума и почти още толкова в отделни й щати (един на шест месеца). Неотдавна и Италия даде сериозен пример на пряка демокрация с референдумите през 1991 и 1993 г., изиграли голяма роля за демонтиране на старата корумпирана партийна система. Проблясъци виждаме в Дания, Нова Зеландия, Ирландия и други страни. Но най-добрият пример е Швейцария, където въвеждат пряка демокрация преди всички и я използват на всички равнища. В следващите три глави ще покажем как швейцарците успяват да държат политиците си под контрол на национално равнище, в 26-те си кантона и 3000-те общини. 2. Швейцария - модел и опит Първият урок на Швейцария е, че пряката демокрация е работа. Вторият – че макар и да свива властта на политиците повече отколкото им се иска, тя не премахва нуждата от тях – от интелигентен парламент и пр. Ефектът на системата е, че политиците си вършат работата със скромно усърдие без да мислят, че „знаят най-добре”. Да си вършат работата значи да заседават, разискат и решават все същите общи проблеми. Но различното при пряка демокрация е, че решенията им не са последна дума до следващите избори. В Швейцария с 50 000 подписа – малко над 1% от всички избиратели – всеки новоприет закон отива на всенародно гласуване. Два пъти повече подписа се искат за референдум по идея, дошла извън парламента с една особеност, че законодателни промени, идващи извън парламента са възможни само като конституционни промени, поради което конституцията прилича малко на долап, препълнен с какво ли не (вкл. законодателна материя). Но на други места и равнища по последния начин се приемат и закони – напр. в швейцарските кантони и в много от американските щати. От дребни до най-важни решения Откакто работи тази система в Швейцария, са проведени 450 национални референдуми – половината от всички национални референдуми в света и като повечето са истински, а не от „Наполеоновия” тип. Това означава към три и половина референдума на година. Може да не изглежда много, но темпът нараства и като включим и общинските и кантонални референдуми швейцарците са канени три-четири пъти годишно да четат изпратени им по пощата, показани по телевизията или изтеглени от интернет дузина старателно изготвени проекти и аргументи за/против, а после – да гласуват по тях. Това си е сериозна работа. Въпросите на национално равнище са от малки до най-важни. През март 1996 избирателите тържествено позволяват на френскоговорящите католици от селцето Vellerat (71 жители) да излязат от предимно протестантския немски кантон Берн и да се присъединят към френско-католическия кантон Юра, който по същата причин излиза от Берн през 1993 г. Септември 1993 г. швейцарците с малко закъснение правят 1 август (денят на раждането на Швейцария преди 705 години) неработен ден. Такива неща може да предизвикват усмивка в чужденеца. Но няколко месеца преди горния вот група граждани събират подписи да спрат покупките на бойни самолети до края на века. Губят само с няколко процента. Шест месеца пък по-рано избирателите решават да не влизат в Европейската икономическа зона, въпреки горещите препоръки на управляващите. Това, обаче, не значи, че пряката демокрация създава хаос в Швейцария. Напротив, в замяна на това, че парламентът признава кой е „шефа”, народът от своя страна е твърде склонен да се вслушва в мнението на парламента. Последните 130 години всъщност малка част от решенията, които биха могли да се поставят на референдум, са наистина поставени, от законите на парламента, отишли на всенароден вот, половината са одобрени (виж таблицата по-горе), а от законите и др., предложени от граждани, са одобрени една десета. Контра-предложенията на парламента в тези случаи са приемани две от три. Днес гражданите по-добре се разбират с парламента, отколкото по-рано – след 1960 г. насам са отхвърлени само четвърт от актовете на парламента, поставени на референдум, при доста над половината преди 100 години. Все пак, напоследък виждаме известна умора. Участието в референдуми, навремето към 50-60%, определено спада след 50-те години на 20-ти век – въпреки оживлението при важни въпроси – до към 40% през 80-те и 90-те години. В Швейцария повече хора са загубили ентусиазма да гласуват, сравнено с големите представителни демокрации. (виж графиката по-долу) По-добре по-полека Горното със сигурност не значи, че швейцарците днес по-малко харесват пряката демокрация. По-вероятното обяснение е, че с нарастване броя на населението и получаване избирателни права от жените през 1971, броят подписи за свикване на референдум става доста по-малък като дял от броя на всички избиратели. Това значи не само повече гласувания – средно десет национални на година през 90-те години, в сравнение със средно три през 20-те и 30-те години – но също и повече референдуми, свикани от малки, но активни групи ентусиасти. Може би това отказва част от хората да гласуват, а за политиците е основание да заговорят, че пряката демокрация умирала и трябвало да си върнат старите позиции. Всъщност нещата могат да се поправят, ако се промени избирателната система, както и планират и особено, ако се вземе опита на някои кантони (вж.по-долу). Ако броят подписи за свикваане на референдум се вдигне по-близо до предишния му дял от електората, ще има по-малко референдуми. Ако събирането на подписи стане по-отговорно (сега става дори по касите в супермаркетите), може би повече от инициативите за референдуми, ще се преосмислят. Тогава участието може да се покачи отново, опасенията, че референдумите се свикват от екзалтирани малцинства, ще спаднат и надеждите на политиците за „реставрация” ще изстинат. Между политиците и народът с дадената му пряка власт все още остава солидна база за партньорство. Избирателите с готовност оставят повечето рутинна работа на политиците, които от своя страна знаят, че обикновените хора могат да ги изненадат с точни решения. През 1970 г. избирателите не се подават на сплашването от страна на анти-имигрантската пропаганда и не изгонват повечето чужденци, работещи в Швейцария, а през декември 1996 година отказват да ограничат приемането на бежанци. През 80-те и 90-те години избирателите допускат да се бръкнат малко повече за данък върху добавената стойност. А неотдавна виждаме и друг чудесен обрат, когато след силно недоволство на политическата класа от отказа на избирателите да забранят стихийно разрастване на градското строителство, политиците откриват, че разпръснатото строителство може да бъде спряно и по друг начин. Политици и избиратели, макар и понякога гледащи се накриво, са се научили да работят заедно и очевидно, швейцарците ще продължат да правят демокрация по своя си пряк начин. Швейцарските референдуми, 1866-1993
Източник: "Референдуми по света", редактирани от Дейвид Бътлър и Остин Рани 3. Ето как може по-добре За някои швейцарци е още по-пряка Ако горното не ви изглежда много различно от управлението при вас, слезте ниво по-надолу в управлението на Швейцария. 26-те кантона (шест от тях "полу-кантони", но пак отделни единици) разполагат със значителна власт. Те събират и харчат почти толкова данъци, колкото централното правителство, днес – повече и от преди. Кантоните управляват полицията, образователната система, повече от стопанското законодателство и голямо „парче” от социалните разходи. По отношение на пряката демокрация тези силни общности са по-демократични и от централното правителство. Три примера: В най-големия кантон Цюрих една шеста от избирателите в страната имат доста по-широки права за контрол в кантоналното, отколкото в централното си управление. Всеки закон или др. решение, излизащ от парламента на Цюрих, касаещ разход над 2 млн. франка (1,6 млн. долара) годишно, автоматично отива за одобряване от цялото общество. Броят подписи, за свикване на референдум за по-маловажни закони пропорционално е по-малък от този на федерално равнище. Това означава, че в Цюрих се гласуват пряко към 16 кантонални въпроса годишно, напр. – 873 млн. за разширение на Цюрихското летище (одобрени) или възмутителната инициатива за „отделяне на църквата от държавата” (отхвърлена). Цюрих разполага с един избирателен инструмент, надхвърлящ всичко в останалите кантони. Според т.нар. "индивидуална инициатива" един единствен подпис може да постави едно искане на всенародно гласуване, ако получи подкрепа в парламента. Това може да звучи фантастично, но през март 1995 г. гражданинът Алберт Йоргер успява да промени така управлението на училищата в Цюрих. Преди това прякото избиране на учители от гражданите дава понякога странни резултати. Благодарение на г-н Йоргер и неговия подпис, днес учителите се подбират от съвет професионалисти, избрани от гражданите и това подобрява нещата. Така един инструмент на пряката демокрация поправя друг, работещ недобре. Не прекалено често, моля Във втория по големина кантон – Берн решават, че промяната трябва да отиде по-нататък. Бернчани са тежки на приказки, предпазливи и внимателни, но през 1995 г. те правят радикални промени в тяхната пряка демокрация. Решават, че не искат да гласуват толкова често, но като го правят – да е по-прецизно. По-рядкото гласуване е постигнато с премахване на повечето задължителни референдуми по разни дребни проблеми и затягане правилата за събиране на подписи при незадължителни референдуми. Другите кантони и централното правителство могат да „купят” това от Берн като добър начин за позабавяне на твръде ускорилия се темп на швейцарските референдуми. Но най-смелите иновации на Берн са тези, касаещи точното гласуване. Чрез тях избирателите в Берн избират и между вариантите в процеса на разработка на даден закон, а не да чакат само парламентът да разработи и предложи вариант за „да” и „не”. Така през декември 1996 г. избирателите избират между пет варианта за реорганизиране на болничната система. Освен това избирателите гласуват не само закони, но също и значими административни актове на местното правителство. И тъй като такива решения - напр. ново водохранилище или разширение на летище – често са от по-голям интерес в сравнение с разни маловажни въпроси, разширяването на пряката демокрация в тази сфера привлича и повече гласуващи. И двете горни промени са добри идеи. По-съмнително е друго нововъведение в Бернската конституция, което позволява на хората не само да гласуват с „да” или „не” за даден закон, но и да предлагат изменения, които после да гласуват наред с предложния проект. Има известни опасения, че това води до създаване на противоречиви закони. Бернците ще изпробват това на себе си от името на останалите швейцарци. Лице в лице Друга по-силна форма на пряка демокрация в кантоните е вместо с кръстче върху лист хартия да излезеш на градския площад и гласуваш с вдигане на ръка. Кантонът „Гларус”, високо в източните планините на Швейцария е един от петте малки кантона, където местните закони се приемат на общо-кантонални събрания. Неговите 24 700 избиратели гласуват с кръстчета за седемчленното си местно правителство, 80-членния парламент и във федералните референдуми, но за сериозна работа се събират по неделите да приемат кантоналните закони, да изберат съдиите си, да определят подоходния данък и кантонални разходи над 500,000 (SFr) по добрия стар начин - лице в лице. Миналият май към 6000 от тях, почти както гласуващите в ДревнаАтина (но в Гларус и жените и след полагане на клетва, че ще съдят правилно), минават дневен ред от 18 точки за четири часа… повечето прави (пейките са малко на площада) като прескачат за напитка през почивките. Решават за нова болниаца, по-неохотно – за ново кръгово движение на главния път за Нафелс, да има ли учебни занятия в събота и след голяма караница – за ограничения на лова. Древните атиняни ще се чувсват у дома си на площада в Гларус, като изключим гледката на гласуващи жени. Явно пряката демокрация на кантоналното равнище си е все така в добра форма. Загадка е, защо френско-швейцарските кантони използват по-малко референдумите, отколкото немските или италианския Тичино. Може би, като братовчедите си зад френската граница и те са по-склонни да свалят шапка пред управляващите. Швейцарците отчитат, че и в кантоналните така, и във федералните референдуми участието е по-ниско от желаното: само четвърт от гласоподавателите на Гларус излизат в онази неделната сутрин през май. Но нещата несъмнено биха си дошли на мястото, ако и кантоните научат урока, който централното правителство полека усвоява. Хората искат важните решения в свои ръце, но не и да си губат времето с дреболии.
4. В корените на демокрацита Места, където разбираш, какво значи обществено чувство Килхберг, община от 7 000 души, е кацнала на склона, рязко спускащ се към южния бряг на езеро Цюрих. Eдва ли ще е точно да ги наречем типичен пример между 3000-те общини – фундамент на политиката в страната. Повечето хора са заможни, много от тях – избягали от по-високите данъци в съседната община Цюрих; по-малко от четвърт са местни жители на Килхберг. Само около 100 на 700 са заети. В гробищата на Реформистката църква от върха на хълма срещу останките на Томас Ман и Конрад Фердинанд Майер са снежните планини на северна Швейцария. Все пак Килберг е добър пример как работи швейцарската политика в „корените”. Неговите 7 000 души държат цялата власт, която не е специално изнесена на федерално или кантонално равнище. Сами събират данъците си (общините разпределят над четвърт от всички данъци – не много по-малко от федералното правителство). Те управляват училищата до 16-годишна възраст, вкл. строежа им и избирането на комисията, назначаваща учителите. Те разпределят между 3000 и 2370 франка на човек за бедните – които не са много в Килхберг, както и помощите за бежанците - главно от Шри Ланка. Имат си пожарна бригада; две полицейски лодки в езерото; няколко полицая в патрулни коли, държащи под око незаконно паркиралите и изгубени вещи; старчески дом и общинска ферма, където, ако продавачът е на обяд, просто оставяш парите на полицата. Администрацията на това малко място се състи от седем-членен съвет, избран пряко от хората, който надзирава скромен щат служители (за разлика от някои общини, чиито служители са на непълен работен ден наред с обикновената им работата). Истинската власт, обаче, се упражнява от избирателите, събиращи се до четири пъти годишно да чуят предложения на съвета и решат дали се движат правилно нещата. На тези срещи те определят данъците, гледат отчета на общината, приемат наредби, строителни правила и всичко, което някой иска да постави. Гласува се с вдигане на ръка, но ако една трета от присъстващите поиска, може да стане и с кръстчета на лист хартия (никога не досега). Ако някой смята, че дадена идея на съвета не струва, може с 15 подписа да я постави за гласуване от всички (не е било от десетилетие). Един човек може да поиска някакво действие от съвета с право, ако същият не се съгласи, да постави въпроса на кантонално или федерално равнище. Но последните десет години е правено само едно такова искане - общинската ферма да води органично земеделие. Този кратък обзор показва, че Карл Кобелт, председателят на съвета през последните десет години, е модел за политик от швейцарската школа. Облак на хоризонта е, че на тези срещи отиват към 400 или 700 - ако има нещо по-интересно. Като процент от 4000 правоспособни избиратели в Килхберг, това е тревожно по-малко дори от онази четвърт, участващи в годишното събрание на кантон Гларус. Но изглежда проблеми няма, защото никой не протестира. И все пак е странно система, проектирана дава властта на народа, да работи само с една десета от него. Решаването на този проблем е по трудно за малките общности в швейцарската политика, където хората предпочитат среща лице в лице, отколкото е за по-големите общности, където хората ходят на референдуми само по избрани въпроси и обикновено гласуват по пощата. Вторите могат лесно да намалят бремето на гласуването с по-малко задължителни референдуми, по-строги правила за събиране на подписи и т.н., което вероятно ще вдигне участието в гласуванията. За постигане на същия резултат, освен ако хората сами не пожелаят да оставят телевизора и се срещат веднъж на няколко месеца, по-малките кантони и общини в крайна сметка може да се откажат от техните срещи на живо и да се насочват към по-прозаичните методи на гласуване. Ще бъде тъжна загуба на трогателно жива старомодна политика. Но ако това ще е цената за задържане на хората през 21-ви век да изпълняват своя демократичен ангажимент, така да бъде. 5. Вечните възражения Повечето възражения срещу пряката демокрация са всъщност възражения против демокрацията въобще. Да, казват противниците й: швейцарците ги могат тия работи, но не всеки може като тях – те имат уникален дар за пряка демокрация. Отговорът на това е: не, няма нищо специално в швейцарците. Те са обикновена смес от западноевропейски народи (и това дори затруднява управлението по този начин). И те се прозяват при скучни теми и участието им спада, когато няма нищо интересно в „менюто” за гласуваане. На тях също им идват „бръмбъри” в главата – през 1989 г. се питат да премахнат ли армията си и 35,6% казват "да". Така че и там ревностното следване на граждански дълг не е правило. Ако швейцареците я могат тази форма на демокрация, това не е и защото винаги са я имали. Да, имат трогателни ранни примери за пасторална демокрация горе в Алпите през късното Средновековие. Но и в други части на света има подобни неща – напр. градските събрания в Нова Англия. Всъщност моделът швейцарска пряка демокрация се установява едва през 1860-те. Не става за обяснение и че швейцарците били по-културни. Днес те са втори най-богати в Европа и добре образовани; но за 60-70 години на техния демократичен експеримент – неговият най-бурен период – мнозина биха казали, че са до голяма степен един селски, не особено богат или не най-политически грамотен народ от това време. Най-слабо в тезата за швейцарската изключителност е твърдението, че са малка страна, където всички се познавали. Това е наполовина вярно за малките кантони и общини, но никой, познаващ мястото, няма да ви каже, че е в сила за Швейцария като цяло. В страна с почти 6 милиона граждани и четири различни езика, средният избирател в Цюрих не знае повече за политическите вкусове на същия в Женева и Лугано, отколкото един Ню Йоркчанин знае за избирателите в Сан Франциско или лондончанинът за тези в Глазгоу. Немско- и френско-говорящи части на страната са в чести раздори помежду си: вотът през 1992 г. за Европейското икономическо пространство е само скорошен пример. Швейцарците не са природна общност, способни по рождение да се управляват с референдуми. Не са „избран народ” на Бога на пряката демокрация.
Да не забравяме, че политиката е политика Другите опити за се обори идеята за пряка демокрация са не по-добри от тезата за „швейцарската изключителност” (с едно изключение). Някои твърдят напр., че да се позволи на всички да участват във вземането на решения ще е неефективно, защото нарушавало принципа за разделение на труда. В икономиката, казват тези хора , никой не предлага всеки сам да си отглежда храната, да си прави обувките или собствения лептоп. Разумният начин е хората да се специализират, така че всичко да се прави, от който може най-добре и после потребителят да има широк избор при това на по-ниска цена. Така и в политиката, ако се даде на специалистите от политическата класа сложната работа по вземането на решения, обикновените хора щели да спечелят повече. Отговорът е: съжалявам, но политиката е нещо различно от икономиката. Светът на политиката не е разделен на потребители и производители (освен ако не се съгласите с хора като Ленин и Сталин, които мислеха, че те знаят точно какво да правят за всеобщото щастие и тяхното Политбюро единствено е способно да произвежда политически решения.) При демо-крацията всеки е и потребител, и производител. И няма доказателство, че включването на обикновени хора в управлението ще доведе до свиване на предлаганиия „асортимент” или вдигане на цената. Напротив: пряката демокрация разширява избора, а повечето нововключени „производители” ще са щастливи да работят и безплатно, при което с малко късмет и депутатите ще поевтинеят. Вариант на това бъркане политиката с икономиката е други твърдение на противниците на пряката демокрация, бъркащо политиката с науката. Нима ще доверите здравето си на някой съсед или на спътниците ви във влака да конструират ядрен реактор, казват те? Отивате при лекар и физик с научна подготовка в медицината и ядрената енергетика. Така и в политиката – трябва да се обърнете към някой, който владеещ „науката” за политиката – т.е. да си изберете представител. Но политиката не е и наука. Да, част от нея изисква детайлно проечване на различни предмети и затова се поддържат парламенти и правителства. Но сърцевина на демокрацията е да се открие кое от разните възможни решения, се счита най-добро от повечето хора. Най-бързият и ефикасен начин да се разбере това е пряко да се попитат хората, вместо да се избират шепа парламентаристи, които едва на следващите избори да открият, че според повечето хора са сгрешили по даден въпрос. Твърдението, че има нещо такова като „научно
управление”, е много подозрително. Тези които го поддържат, приемат връщност, че според тях може да
има най-добри политики и при
несъгласие на повечето хора, защото те били „некомпетентни”. Това не е много делече
от позицията на консервативните молли, които, обявявили политиката за клон на
религията, я поверяват само на
„учените-ислямисти”, които
единствени можели да откриват политическите намерения на
Бога. Такова твърдение отрича не пряката, то отрича демокрацията въобще. Изкривяващо влияние на парите? Макар и малко, но по-смислено е възражението, че парите изкривяват резултатите на референдума. Когато нещо се гласува от цял народ, заинтересованите, желаейки да мине тяхното решение, са ще хвърлят много пари за събиране на подписи и пропаганда. Изследвания в Швейцария и в американските щати, използващи пряка демокрация, често разкриват връзка между количеството изразходвани пари и резултата на референдума. Но връзката далеч не винаги е налице. Швейцарците взеха своето решение за Европа, макар и големи пари да ги „навиваха” за друго. Избирателите в няколко Американски щати приеха закони против правото на оръжие въпреки опозицията от богатото лоби за това право. Италианските избиратели с референдумите през 1991 и 1993 г., торпилираха старата политическа система, докато двете най-силни партии на статуквото ги гледаха с жълти лица. Но все пак връзката пари-избори е достатъчно силна да предизвика загриженост. Има две причини, обаче, поради които можем да приемем, че тя не може решително да наклони везните между пряка и представителна демокрация. Едната е, че избирателите могат да сложат таван на парите за пропаганда и референдуми. Швейцарците не са направили това, защото „играещите” суми там, са все още малки и не изискват намеса. Избирателите в Калифорния, обаче, през 1974 г., преодолявайки съпротивата на големите интереси, премат Инициатива № 9, поставяща твърд таван на разходите… макар и после отменена от федералния Върховен съд като ограничаваща свободата на словото. Но през ноември гласоподавателите в Монтана поставят и гласуват за същото и вече така, че да избегнат ветото на Върховния съд. При пряка демокрация избирателите могат да определят правилата, по които се правят референдуми, стига да зачитат конституциите, които, впрочем, също се променят от избирателите при пряка демокрация. Друго основание да не приемем връзката с парите за фатална е, че намесата им със сигурност изкривява по-силно стария вид демокрация, отколкото новия. При пряка демокрация, лобистите трябва да „купят” с парите си цялото избирателно тяло и след като парите отиват в публични пропагандни кампании, е по-трудно за да се скрие колко за какво са дали. При представителна демокрация обаче мишената е по-малка - няколкостотин члена на правителство и законодателната власт, при което е много по-лесно се крие какво правят. И разполагат с цял арсенал: от тихо уредана отпуска в слънчево кътче „с цел събиране на информация” и „намигване в брой” за правилно изказване в парламента, до пряк рушвет „убеждаващ” правителството да даде поръчката за самолет на далия рушвета. Пълно е с примери за това по
целия демократичен свят. Затова, когато изрази тревога от влиянието на парите
в референдумите, отговорете: "Поне
не могат да подкупят цял народ". Горното и повечето други
възражения срещу пряката демокрация са равно
приложими и за стария вид демокрация. Напр. може ли референдум, решаващ един проблем да породи неволно друг? Да, но същото важи и за решенията на парламента. Дали някои референдуми са неясно формулирани? Да, но това се случва и при професионални вносители – вж. Договора в Маастрихт. Може ли човек от улицата да разбира тънки икономически въпроси? Не, но това важи често и за представителите и предполагаемите експерти – да си спомним обреченият скок на Великобритания в европейската валутен система. Нито едно от тези възражения не е фатално. Но в пряката демокраци има и една проблем, будещ основателно безпокойство. 6. Тестът на лишените малцинства.
Проблем, от който не трябва да бягаме. Наистина тревожен е въпросът дали всеобщото гласуване ще е най-добрия начин при решаване проблеми на периферни малцинства. И особено, когато група хора са постоянно в периферията и на дъното. Застъпниците на пряката демокрация трябва да си отговорят, дали тяхната форма на управление може да работи успешно спрямо постоянно слаби части от населението? Слабите и периферни малцинства са проблем на всяка демокрация. И независимо дали са по-слаби поради нисък доход, образование или друг цвят на кожата, те гласуват по-рядко от другите хора. Което значи, че при представителна демокрация те изберат по-малък от справедливо полагащия им се дял членове на парламента и съответно, жалбите им имат по-малък шанс да бъдат чути. Такива хора ще бъдат още по-зле при решаване с референдуми. Статистиката показва, че гласуването в референдуми е по-ниско, отколкото при избори за представители и колкото по-ниска е избирателната активност, толкова по-зле за малцинствата. Изследванията в Швейцария и Америка ясно показват, че с общия спад на участието в избори, бедните и необразованите участват още по-малко, а дела на по-заможните и образованите расте. Референдумите са определено повече инструмент на средната класа, отколкото парламентарните избори. Към това трябва да прибавим и различния начин, по които се решават проблемите при двата вида демокрация. При парламентарна система съперничещите си партии предлага на изборите пакет от предложения. Партията, която желае да направи нещо за изостанало малцинство, вкарва предложението си за това в пакета. Избирателите и без да ги е грижа точно за това го приемат, ако харесват останалото от пакета. При пряка демокрация, предложението отива на отделно гласуване и не е нужно много въображение да разберем,че за едно вдигане на данъците в полза на малцинствата, този начин на гласуване е по-голяма пречка. Нуждата да гласуваш безкористно Разликата може да не е от значение, когато малцинствата са с променлив състав, когато една растяща икономика и ефективна образователна система постоянно изпраща много от децата на бедните в средната класа и когато расовата толерантност държи отворени вратите на гетото. Всеки е понякога член на едно или друго такова малцинство. Разликата е по-важна, когато социалното разделение се задълбочава, както изглежда се случва сега. В много части на Европа и Америка най-слабите в обществото са застрашени да останат завинаги на дъното. Това са хората, които не са достатъчно умни, енергични или с достатъчно късмет да се измъкнат от условията, в които са родени и влязат в проспериращото мнозинство. При това икономиката в края на 20-ти век вече не осигурява достатъчно неквалифицирани работни места, чрез които същите преди свързват двата края. А разпадането на брака и непропорционалният ръст на децата с един родител означава, че повечето от тези деца едва ли ще растат в обществото. Коефициентът на безработица над 10% - сега в по-голямата част от Европейския съюз – намалява още повече техните шансове. И ето я пред нас перспективата за постоянен слой „ощетени от съдбата” хора. Това е жестока мисъл. И ако падналите в капана на тази класа са изложени химията за промиване на съзнанието и имат достъп до средства за насилие и движение, тя става още по-жестока. Това е дилемата за поддръжниците на управлението с референдуми: те трябва да докажат, че тяхната система няма да обърне гръб на изпадналите малцинства. Те биха могли да се успокояват, че законите за избягване на социален взрив няма да се приемат с всенародно гласуваане. Швейцарският опит ни показва, че това е една от онези сложни теми, които избирателите оставят с готовност на парламента. Те не поставят често такива закони на референдум, нито предлагат сами закони, засягащи лишените малцинства. И все пак, ако пряката демокраци се разпространи, ще се използва и за такива цели. Тогава ще трябва да се постави трудния въпрос: Правилно ли ще маркира обикновеният избирател бюлетина, в която пише: „Предлага се вдигане на твоя данък за да се помогне на лишените: ДА или НЕ?” Искрено вярващите в пряката демокрация ще отговорят, да, вероятно правилно. Вероятно хората, изправени лично пред такъв въпрос, ще маркират прявилното квадратче, мотивирани от смесицата съчувствие към „попадналите в „капана и страх за собствената сигурност. Целта на новия вид демокраци, е не само да ни спаси от грешките на нашите представители. Тя трябва също да ни направи по-отговорни и способни да носим повече от тежестта на управлението – с една дума – по-добри граждани. Това е оптимистичния отговор и той не е фантазия. 7. Защо е време за промяна В елекронен свят на все по-равни хора
неравенство и парна машина не вървят! Обосноваването на необходимостта от пряка демокрация не свършва с оборване неубедителните възражения против нея. По-силен аргумент са големите промени в света от времето, когато се въвежда старата представителна демокрация. Точно тези промени правят избирането на представители през няколко години все по-неадекватно и изискват въвеждане на новата алтернатива. Тезата, че народовластие не значи нищо повече от периодично избиране на законодатели и президент, които да решават всичко между изборите, има основание през 19 и първата половина на 20 век. Но дори тогава преди 130 години швейцарците не приемат това и въвеждат своите референдуми, които работят добре. Все пак повечето хора тогава вярват, че малко имат нужното образование, пари, информация и достатъчно свободно време да използват отговорно всичко това. Нека те вършат сериозната политическа работа, а по-бедните и относително неграмотни хора само да си ги избират през няколко години. Тези аргументи за въвеждане на представителна демокрация, които още тогава според различни хора - като консервативния писател Антъни Тролъп и радикалния Кеир Харди, основател на Независимата трудова партия във Великобритания - прекалено опростяват нещата, в края на 20-ти век са вече незащитими. Таблицата по-долу илюстрира икономическия и социален напредък постигнат в по-богатата част от света през последните 100 години. Преди век, средният британец и американец произвеждат годишен БВП от $ 4200 и $ 4500 по днешни цени. Днес, техните правнуци произвеждат четири пъти повече в Англия и шест пъти повече в Америка (растежа в много други страни, като Италия, е дори по-бърз). Преди век, малко хора имат сносно образование: само едно дете на сто във Франция, например, отива в средно училище в сравнение със 60 сега и само един отива в колеж или университет, при всеки 50-ти сега при още по-висока образованост, например, в Япония. Тези неща дават възможност на средния гражданин в богатия свят, да спести много повече пари, отколкото преди 60 години и да увеличи имуществото си в акции, жилища, коли и др. Същевременно работното му време значително намалява, оставяйки му повече такова да се интересува за начина, по който се управлява страната му. За което има на разположение не само огромно нарастналия печат, но и иновациите на 20-ти век – радио, телевизия и най-сетне - 34 000% скок на интернет в САЩ и 27 000% в останалия свят само за последните осем години. Това е революция, която не може да не разклати основите на политическата система, израснала преди тази революция. Разклащането на представителната демокрация вероятно би започнало по-рано, ако не е Студената война. Дисциплината, налагана от борбата с комунизма, прави демокрациите по-малко склонни да се развиват и те остават по-дълго недовършени в състоянието си от 19-ти век. Но с разхлабване хватката на Студената война, нещата задължително трябва да тръгнат към промяна. Един признак на тази промяната вече се вижда ясно. Към края на 90-те вече много хора разбират, че могат не по–зле от избраните си представители да вземат важни политически решения. Те имат същото образование, достъп до информация и същата (дори по-голяма – б.пр.) заинтересованост от вярна преценка. Ако отделят внимание на даден въпрос, те могат да дадат разумен отговор. Колкото повече се разширява информационната революция, толкова повече хора ще са способни на това. Обикновеният човек вече не мисли като дядо си, че неговият представител го превъзхожда. Огромният поток от информация, достъпен за обикновените хора с електронизацията през втората половина на 20-и век показва ясно, че техните представители съвсем не ги превъзхождат и не са по-застраховани срещу мързел, глупост и непочтеност от обикновения човек. Вероятно е било така и преди век – но не е било съзнавано и преодолимо. Сега е. Десетина години по-рано беше трудно да си представим, че цялата парламентарна система на Италия ще се срине, щом нейната корупираност става публично достояние и ужасява италианците. В края на 1996 г. и белгийците се чудят дали и при тях не става нещо подобно. Това са крайности. Но и в много други страни избирателите вече не хранят онова голямо доверие и уважение към политиците като едно време. Проучвания на общественото мнение в Америка, Великобритания, Франция и другаде, показват, че хората днес са разочаровани на своите представители – резултат от по-голямото социално равенство последния век и от факта, че по-образованите вече избиратели могат да държат под око повече действия на политиците. Краят на студената война води до още една промяна, показваща нуждата от и възможността от реновиране демокрацията. Сриването на комунизма значително отслаби идеологическото съдържание на политиката. Формиращата сила на идеите не е изчезнала, но след студената война по-други „ляво” и „дясно” балансират между ефективност или човечност, повече или по-малко държава, плащане за болест, старост, и т.н. Това са вече само нюанси в сравнение с предишните гръмовни сблъсъци между колективизъм и индивидуализъм, командна икономика и свободен пазар. Избледняването на
идеологията има две последици: Едното
е, че дневният ред в политиката става по-прозаичен.
Дори теоретически вече се
сблъскват не радикално различни идеи, а относително не твърде различни варианти за стопанско управление и
размери на публичните разходи. Това вече не
са въпроси, които се решават
веднъж на няколко години в конкуриращи се избирателни програми - все едно да пазарувате в супермаркета
веднъж на половин десетилетие. Политическият
дневен ред днес много по-добре ще се решава в рутинни посещения в
избирателните секции. Друга последица от избледняването на идеологията е, че партиите губят предишното си значение. Това е важно, защото точно те са страстни привърженици на представителната демокрация. Съществуването им в голяма степен зависи от нея – затова те не искат пряка демокрация. След Студената война, обаче, партиите вече нямат идеи, годни да обединяват огромни сегменти от човечеството. Липса на такива идеи топи предшната партийна лоялност – хората по-лесно минават от партия в партия; партиите са по-размити и слаби. А губейки предишната си сила партиите вече са по-неспособни на силна съпротива срещу повече демокрация. Избирателите днес не се нуждаят от специална група хора, наречени политици, които да изразяват техните желания. Те са разбрали, че политиците са ненадеждна партия, а синдикатът, в който са организирани с техните политически партии, е все по-хилав. Трите фактора, посочени по-горе, отварят вратата на пряката демокрация. ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНЯ
*1995 цени и обменни курсове (1) 1992 (2) Прогнозирани ** Отделни групи свързани компютри, които могат да споделят информация Източници: "Икономист"; Международна организация на труда; Интернет общество; национални статистически данни; ОИСР 8. Изчезване на разделителната линия Би било погрешно, обаче, да вещаем бъдещето на пряката демокрация, изхождайки само от утилитарни основания. Да, прякото гласуване проблемите на деня е по-ефективно, отколкото да делегираме това на шепа представители, защото почти сигурно това дава на повече хора повече от каквото искат при това на ниска или никаква цена. Но то дава и нещо друго. Възлагайки на обикновените хора по-голяма отговорност, то ги прави по-отговорни в поведението им; давайки им повече власт, то ги учи как да упражняват власт. Това ги прави по-добри хора и съответно по-добри човешки същества. Прави по-добри както производителите, така и техния продукт – управлението. Да се извлече повече от демокрацията и от хората, които я осъществяват си отнема време. През по-голяма част от историята повечето хора са били бедни, невежи и плахи. За малцината с малко пари, оръжие и знание не било трудно да убедат останалите (а и себе си), че то единствено е годно да управлява. Повратната точка идва с Реформацията, която обявява всеки идивид за пряко свързан и отговорен за живота си пред Бога и няма нужда от специална попска прослойка да му обяснява как се живее според Божията воля. А после хората стигат и до светското следствие от тази религиозна презумпция. Това става доста бавно, но все пак два-три века след Реформацията се разбира, че равенството пред Бога означава и равенство във властта и управлението на земните дела. Последното става трудно поради егоистичния интерес и съпротива на претендиращите, че знаят най-добре как се управлява. То, по-специално, е възпрепятствано е от още един страничен продукт на Просвещението, следващота след Реформацията изостряне (освобождаване) на разума. Просвещението е увърждаване силата на разума след дългото му векове подтискане от догмата. Проблемът е, че ре-утвърждаването на разума създава заблудата, че разумът можел да реши всички проблеми, включително и в политиката. Най-грандиозна жертва на тази заблуда са комунистите – така уверени в безпогрешността на „научното” си управление, че не виждат нужда да го обсъждат с никой друг. Макар и в по-малка степен същото изкушение завлича и други политици, претендиращи, че само те имта опит и знания, позволяващи им да виждат, каквото „неграмотните” избиратели не могат да видят и изразят. Самоуправление и самодисциплина Ако вярвате въобще в демокрацита, е трудно да се разбере, защо в повечето демократични страни тя се осъществява все още разделено от стотина-двеста, решаващи всичко и масата народ, излизаща веднъж на няколко години да сложат едно кръстче и после да се приберат обратно в къщи. Демокрацита означава равнопоставеност на всички пълнолетни хора в политиката. И въпреки това от мнозинството се очаква да се задоволи с периодично избиране на някаква партия, с чиито предложения е частично съгласно и няколко години да чака да изпълни каквото е обещала и да вземаа верните решения. А после отново налучкване в мрака са надежда този път да получат малко повече от каквото искат. Малко вероятно е новият 21-ви век дълго да търпи това. Разбира се, новата по-пълна демокрация, при която избирателите решават пряко, ще се установи само там, където е готова почвата за това – в страните, където материалното и образователно равнище е превърнало в ненужна специаленната класа от политици, т.е. – от двете страни на северния Атлантик. Там парламентите ще останат – пак ще има много работа за тях и след като дадат на хората право да решават през главата им. И ако новите преки демокрации се поучат от швейцарския опит през 20 век, те (1) ще съсредоточат референдумите върху наистина важните неща, свивайки броя на по-незначителните въпроси, волю-неволю поставяне пред избирателите от парламента и (2) ще затегнат правилата за свикване на референдуми с подписка независимо от парламента. Защото като всички добри неща и пряката демокрация се нуждае от самодисциплина. Ако това се направи както трябва, ще се премахне едно от най-старите и дълбоки разделения в човечеството. Досега публичното управлени винаги е разделяло хората на управляващи и управлявани. Измислянето на демокрацията отслабва това разделение, но без да го премахва напълно, а само доколкото дава на избирателите подчинената роля да избират от време на време между разните групи политици. Това разделение е лошо и за двете страни. Лошо е за малцината с власт, защото те могат да скрият, какво прават с властта и тя с тях, а това ги деградира. Лошо е за мнозинството без власт, тъй като ограничавайки го до най-общо участие в управлението, го отказва да гласува с необходимото чувство за отговорност, а това го прави повърхностно, небрежно и цинично. Това разделение може най-сетне да изчезне. Възможностите хората да се самоуправляват водят към това. |