С повече права на пряко участие държавата ще заработи за всички

Иван Минов, юрист, д-р ист. науки

Демокрацията не може без представители, но за осигуряване верността на представителите към интересите на представляваните същите разполагат с някои права да действат пряко. Минимално такова е да избереш представителя си. Но само веднъж на четири-пет години… съвсем не стига. Виждали са го още френските просветители и „бащите основатели”, но… така е тръгнало и останало до сега - в публичното право представителите, кой знае защо(за разлика от частното), са неприконсновени – , нито можеш да ги отзовеш, нито отговарят за вреди. С малки изключения – в ред страни се появяват повече права за пряко участие и контрол на представляваните работата на представителите – не да ги изместят, а като коректив и гаранция за тяхната лоялност.

Пряката демокрация решава различни проблеми. В Швейцария, напр. тя възникват повече като форма за интегриране на едно общество с големи етно- и религиозни различия. „Различните” сядат „на масата” и спират една затова и кратка гражданска война (1847), централизирането на федерацията се компенсира с по-силна демократизация - задължителни референдуми, гражданска инициатива за конституционен референдум, законодателни вето-референдуми на федерално и законодателни референдуми на кантонално равнище.

В Американските щати към края на 19 в. мотивацията е по-различна – по-силна пряка демокрация се въвежда срещу задкулисното превземане (корумпиране) на щатските парламенти от мощни частни интереси - големите ж.п. и др.компании. Гражданите си вземат право да свикват референдуми по предложени от тях закони (не само вето референдуми) и записват на герба си „Под Бог властва народът” (в Южна Дакота - първия щат, въвел това право). Впоследствие още 22-25 американски щата въвеждат по-силна пряка власт на гражданите. Наред с референдумите - задължителни и по гражданска инициатива, по-силното пряко участие се реализира и в други права - на отзоваване, на законодателната инициатива, на достъп до информация, в прякото избиране на съдии, прокурори, „шерифи” и министри, в първичните избори, където гражданите издигат сами кандидати за изборите и др.

И в други страни по света действат повече права за пряко гражданско участие в публичното управление, но преди да се спрем на отделните форми, ще отбележим, че адекватната степен и форми на това участие се определя от конкретните условия в дадено време и място. Ето, видяхме, че при по-големите различия и нужда от по-силна централизация е нужна и по-силна демокрация. При твърде силни частни интереси – също. Нарастналите технически възможности за по-широко пряко участие и по-високата образованост също го превръщат в императив на времето ни. Колко силна пряка демокрация зависи от условията в дадено време и място, вкл. възможностите за такава.

За степента на не/грамотност ще отбележим обаче, че не може безусловно да използва като аргумент за/против прякото участие, защото самата тя е продукт на не/участието – на изключващите политики на властимащите, които поддържат ниска грамотност или зомбират на населението, та после да му откажат права, защото било „неграмотно” и не знам какво си. „Баба Пена от Ботунец не разбирала от държавно управление”, затова ще чакаш - първо просвещение, после управление. И кръгът се затваря. Властимащите не просвещават, защото знанието е властови ресурс - наред с парите, оръжието, правата и личния чар (харизмата) – а те не искат да делят властта с вас. С една дума властта, свободата е преди просвещенито – робството оглупява, свободата просвещава. Не обратното.

Съотношението на силите между граждани и власт също е такъв „кръгов” аргумент – при силна средна класа и висок жизнен стандарт изглежда нямаш нужда от повече права, но всъщност е точно обратното – когато си добре, искаш повече права. А когато си зле… искаш още повече. Колкото по-слабо е гражданството в дадено време и място, толкова по-силни права за пряко участие са му нужни за да балансира властта на по-силните.

Днес глобализацита все повече отдалечава хората от центровете на власт, определящи живота им. Традиционното участие чрез представители е съвсем недостатъчно за осигури тяхната лоялност към интересите на представляваните. Налице е глобална криза на представителните институции - те НЕ осигуряват управление в интерес на цялото човечество. С нарастването на нерешени проблеми и все по-големите нови възможности за пряко участие на хората в публичното управление нуждата от повече права и форми за такова участие е все по-остра и актуална. Това е глобална тенденция. Широкото пряко участие в публичното управление за 21 век ще е това, което за 20-ти век беше всеобщото избирателно право - пореден кръг в разширяването на човешката свобода не само с лична, но и с публична такава.

Но ако ниската ефективност на представителните институции в света е криза, то пълната им неспособност в България да работят по предназначение е направо колапс. Защото установените у нас традиционни форми на демокрация произведоха фасадна такава при все така НУЛА реална демокрация. При местното съотношение на силите между другарски кланове и гражданско общество тези институции се оказаха напълно неспособни да осигурят реален контрол на обществото върху властта. Единствените нови свободи – да си говориш и на вятъра или да се изнесеш в чужбина – разшряват малко личната, но не и публичната свобода. Малко, защото липсата на публична свобода /контрол върху общите условия на живота ти/ ограничава в последна сметка и личната ти свобода.

Макар и номинално носители на върховната власт (такива бяхме и преди 1989), гражданите си останаха напълно отстранени от публичното управление. Властта си остана под контрола на все същите, които обраха „общата каса” и ни продадоха (за жълти стотинки и комисионна) и на още двама (наред със стария) големи „братя”. Самият факт, че въведената „димокрация” не отстрани от власт „новата стара класа” доказва пълната невалидност на тази „демокрация” – и новата система установи управление в интерес на част, а не на всички. Резултатът е катастрофално анти-управление още 27 години. Една неефективна система замениха с друга такава и отново едно антинационално управление спъва модернизацията ни и пилее потенциала на нацията ни.

Доброто управление го няма, не защото управляващите били „некометентни” и не знаели доброто за всички, а защото заинтересованите от такова управление – всички граждани на България са вън от властта. Онези на власт управляват добре за себе си, а НЕ за всички. Безмислено е да им пращата умни решения – четат ги както дяволът чете Евангелието.

Някои ще кажат, защо пряко участие – не може ли да свалим «лошитe», качваме добри и честни и… ето ти добро за всички управление? Не, защото без реално овластяване на заинтересованите от такова, нито те ще изберат на юнашко доверие „добрите”, нито, дори на власт, „почтените” ще изпълнят обещаното, ако зад тях като опора и коректив не стои реалната власт на гражданите в реални форми (повсеместни събрания, свързани за общо действие и най-силни права не участие във всички власти), а само властта на олигархията, която за кулисите купува с парцалите или извие ръчичките на честните. Така че, няма „честни” и „нечестни” политици – има контролирани или не.

Събрания са първата форма за пряка власт на изключените – преди всякакви права. Възникват спонтанно при всички революции като места за включване на изключените в политиката (вж. книгата „За революцията” на Хана Аренд).

Правата са следващата форма – и те като събранията са нужни да компенсират относителната материална слабост на гражданите пред мощните неформални центрове на власт. Без инструменти за пряка власт на гражданите и най-честните публични служтили попадат под контрола на тези центрове.

Безспорно за доброто управление се нужни умни хора, но умните не могат нищо, ако заинтересованите от такова управление не разполагат с реална и достатъчна власт. Не стигат само „компетентни” да влязат в управлението - нужна е власт на заинтересованите. Второто е условие за първото, не обратно. И глутницата на власт си намира компетентни служители.

Три реда „фентъзи”: Възродената ни след 1878 г. нация ни не би се разцепила по „големи братя”, Стамболов не би репресирал светли хора и не би си отишъл скоропостижно, ако „народът” – заинтересован от Обединенито и всичките му общополезни политика имаше властта да спре и балансира частните и външни интереси. Точно по негово време гражданите в далечна Америка се взимат за най-силни права сами да пишат законите. У нас (и не само) националната революция изяжда децата си и убива гражданската свобода.

Добрата новина е, че днес нуждата от пряка демокрация у нас се среща с глобалната тенденция към такава. И целият свят, и малката ни държавичка се нуждаят от пряка демокрация с двата си полезни ефекта: (1) подчиняване публичното управление на всички и (2) обединяванe на различните чрез равноправно включване в това управление.

Права и инструменти на пряка демокрация

Такива са нужни във всички „власти” – законодателна, изпълнителна, съдебна и медийна. Можем да добавим и „икономическа”, но тук говорим за публичната сфера, защото не може да постигнете икономическа свобода без политическа – без да завоювате контрол върху писането на „правилата”.

Най-силното право на пряка власт е правото сами пишем и приемаме закони - референдумът. Чрез това право добрите идеи стават добри закони. Но като всяко право и това, за да работи, се нуждае от „механизъм” – иначе или ако му извадят и една „бурмичка”… правото „скърца”, „друса” и все не стига там, където обещава заглавието. Първа гаранция за работещо право е приемането му с участие на занитересованите. КАК да се влючат те? С просто гласуване по въпрос формулиран „отгоре” не става – гражданите са фигуранти, а референдумът – лъже-референдум. Изработване на проектите също трябва да е с участие „отдолу”. Има как. В Европа и Америка от години разработват и прилагат, т. нар. „програмиращи звена” или „граждански съвети” (журита), където 2-3 набрани по жребий граждански форума с по 2-3 експерта разработват паралелно един и същ проект.

Но колко въпроса в България решиха с ваше участие? Нито един. За самата Конституция ни отказаха референдум, усетили, че народът нама „да се хване” на сакатия другарски проект. Фасадната им «димокрация» 25 години не попита за нищо гражданите, нито им даде право сами да питат, въпреки, че мнозинството недвусмислено желаеше това (имаше сондажи, а в Парламата влизат петиция след петиция за реално право на референдум, подписани от хиляди хора). Мнозинството иска, но „представителите” му не дават - всички състави на „Н”С досега блокират правото ни да решаваме сами – още от сбърканата им Конституция, после в Закона за допитване до народа 1996 г. и накрая в Закон за прякото ви „участие” от 2009 г. и смешните му „подобрения” – „обезопасен” със стени в началото (500-400 000 подписа за 3 месеца и забранени въпроси) и „балтия в края (кворум за валидност). И разбира се без никакво ваше участие в претегляне на алтернативи и варианти при разработка на проектите. Т.нар. обществени съвети по разните им учреждения НЕ РЕШАВАТ НИЩО, а в т.нар. им „референдуми” НЕ ОБСЪЖДАТЕ НИЩО – и двете са чучела на „димократичната” фасада.

С две думи, правата ги няма, ако не се прилагат или са лишени от адекватен механизъм за действие.

Друго право за пряка власт на гражданите е правото на публичен дебат. То е „поддържащо” право към пряката законодателна власт – пряка демокрация в медийната, "четвъртата" власт. Възлово, защото гарантира реалността на останалите права. За каква гражданска власт можем да говорим, ако гражданите нямат достъп до определянето на публичния дневен ред - ако не могат да внасят въпроси и алтернативи в него и да ги обсъждат помежду си, ако медиите (вкл. обществените) са затворени за диалог между гражданите? Това право е всъщност пакет права, включващ правото на достъп до ефира в публичните медии, право на участие в тяхното управление, право на новина, право на сондажи на общественото мнение по инициатива на гражданите и т.п.

Настоявайки за повече права на пряко участие, не можем да отминем две тези против демокрацията, вкл. пряката такава. Първата е, че в период на неизбежни икономически трудности народът нямало да поиска доброволно да ги изтърпи и… затова е нужна "силна ръка" и по-малко демокрация. Втората гласи, че народът нямал демократичен опит и бил политически незрял за повече демокрация.

По първата теза ще кажем, че за разлика от други места и времена, когато илюзиите в държавната планова икономика бяха широко разпространени, днес след очевидния провал на онази система има консенсус за посоките на промяна и готовност да се понесат необходимите жертви. Не заради необходимите жертви гражданите останаха отстранени от властта и след 1989. Те бяха отстранени за да „изтърпят” ненужните лишения и несправедливото разпределяне благата и тежестите на прехода. Защото те със сигурност не биха приели откровения грабеж и съпътстващото го разрушаване на национални ресурси като "неибежни” тежести на прехода. Подтискането на демокрация беше нужна на най-тесните и продажни кланови интереси, обсебили държавата ни, не на България. България щеше да се възроди и да е пет пъти по-добре, ако гражданите бяха получили реална власт. Такава, обаче, не се подарява.

Втората теза гласи, че наличната демокрация ни стига и дори е много, защото народът бил изостанал, обременен, без опит и въобще неспособен да си служи с нея, че дори бил виновен за лошото управление, защото, получавайки твърде голяма свобода и демокрация (!?),той я бил развалил и корумпирал. Тази теза е особено цинична, защото един път хвърля вината от палача върху жертвата, а втори път използва слабостта й – резултат от предишното изключване – като аргумент изключването да бъде продължено! В същия ред са и клишетата, че «всеки народ заслужавал държавата си», „сам си си виновни, не държавата”, „вие ги избирате (управляващите)”.

В тази митология има истина, но лъжата е повече. Робският манталитет не е нито главната, нито първопричината – защот самият той е следствие. Вярно, че народът ни не успя да се мобилизира и да си вземе дъжавата – силите бяха неравни – ПАРИТЕ бяха в ония. Затова успяха всичко да подменят, да го лъжат и досега с ментета, възползвайки се и от липсата на опит. „Малката подробност”, която пропускат, е че изключен от властта, народът няма и как да придобие опит. Пред него не стои една широко отворена система, чакаща го да се научи да я подреди. Пред и над него отново е една безконтролна власт, напълно отстраняваща населението от упражняване на суверените му права, лишавайки го от всички правни, икономически, културни, образователни и др. ресурси за това, подкопавайки по всевъзможни начини съпротивителните сили на народа с изкуствени деления, грабеж, пауперизация, прогонване в чужбина, атомизиране, оглупяване, лишаване от правна сигурност – все форми на непряко насилие. „Правата” не са права, „изборите” не са избори, пазарът не е пазар, съдът не е съд, образованието не е образование, новините не са новини – нищо не е истинско и не работи по предназначение. Подмяната е коронният номер на сакатия другарски „преход” – преход от тоталитарен към тотален контрол с нови средства на все същите зад „димократична” и „пъзарна” фасада.

Причините за лошото управление са много повече от просто един „манталитет и неопитност на народа”. Първопричината е липсата на реална публична свобода - анти-демократичният и анти-човешки мафиотски режим, който наред с всички други прегради пред самоопределянето на народа ни, възпроизвежда и неговата политическа незрелост и поданически (вкл. клиентелистки) маналитет продължаващото му тотално изключване от властта. ТЕ имат полза от тази незрелост.

Следствието се представя за причина за да скрият същата и ни пратят да се бием като муха у джам стъкло със следствия (или да ги чакаме да изчезнат със „смяна на поколенията” и „40 години ходене в пустинята”), а НЕ с истинската причина – отсъствие на реален контрол на гражданите върху публичното управление. Дай на хората свобода и демокрация, дай им нужните права и възможност за участие в управлението и те ще променят манталитета си. Правата учат. Политическите права създават политическа култура, не обратно. Нужна е свобода за да има просветителство – неща, доказани в опита на развитите демокрации. Без политически права не може да се натрупа политически опит – никой не опитва без права – хората нямат време и сили за разговор с глухи. Една глуха линия, в която все по-активно ни тласка рояк лъже-дисиденти, лъже-протестърите, лъже НъПъО, „директни демократи”, подменящи гражданската активност със симулации – изтощаващи, обезсърчаващи, изливащи енергията ви в празно пространство.

Вярно е, че гражданите ни са икономически слаби и нямаха политически опит, но точно това е аргумент за  по-силни демократични инструменти, нужни им да „проходят” в демокрацията – да влязат в новата си роля на суверен. Без демократични права те няма как да се научат на демокрация и точно това затова ги лишават от реални политически права – за да не проходят никога в демокрацията. Чакай от мафиотската държава да просвещава гражданите! Нужното гражданско образование го няма нито в училищата, нито в медиите – освен „обезопасени” симулации на такова. Защото заинтересованите от такова образование – гражданите, ги няма нито в „просветното” министерство, нито в медиите. Правото на гражданско образование е друга липсваща гаранциия за работещи права на участие.

Същото се отнася и за ред информациионни права, които осигуряват кометентност и информираност на избирателя. Ясно е, че за да участват автономно, а не като фигуранти гражданите трябва да са информирани и да разбират значението на една или друга алтернатива за по-близките и по-далечните им интереси. Популизмът е популярна кауза, лежаща върху неразбиране на собствения интереси - продукт на непълна информираност, т.е. на липсата на демокрация. Това че някой подлъгва гражданите, неинформирани за последиците на дадено искане, показва, че те, заинтересованите от пълна информация, са били лишени от такава. Популизмът както и другите „слабости на демокрацията” се лекува с повече демокрация, не с ограничаването й. Той е продукт на лъже-демокрацията, използван като „аргумент” за отказ на истинска такава – от болната глава на здравата. Отказвам ти свобода, защото тя (ограничена от мен), произвежда „брак”. Да, популизмът е „брак”, но не на демокрацията, а на липсата на демокрация.

Прякото участие не само превръща добрите идеи в добри закони, но също гарантира и по-доброто спазване на тези закони. Влизането на гражданите в изпълнителната и правоохранителната власт ще ликвидира беззаконието, поддържано днес от властимащите като привилегия за едни и латентна репресия за други. То ще спре и ответната реакция – масовото неспазване на закона от самите граждани – Андрешковската реакция срещу бандитската власт. Прякото влизане на гражданите в изпълнителната и съдебната власт ще направи последните по-ефективни като върне доверието на гражданите в тях.

Правоохранителната система решително ще спечели от следните хубави права: пряк избор и отзоваване на всички прокурори, съдии, началниците на РПУ и някои възлови министри – финанси, провосъдие, образование, МВР; реален достъп до публична информация, определена от самите граждани, всички обвинителни актове (публични по закон) – в Интернет, повече – 12-18 съдебни заседатели с решаващ глас в значими дела; граждански наблюдатели и периодично сменящи се доброволци, избирани по жребий в съдебната администрация (разпределящи дела, упражняващи административен контрол)…. Все искания, внесени в НС. Много от това го има в Америка, но и най-ефективната правоохранителна система не би могла да осигури спазването на законите, ако те масово се нарушават, поради недоверие към властите и между самите граждани. За ускоряване на икономическото развитие, не се постига само с приватизация и дерегулация. Нужно е и доверие - между гражданите и тяхно към властта - за доброволно спазване правилата на свободния пазар. Такова у нас няма. Обществото е отровено от недоверие поради двойните стандарти и „наклоненото игрище”. Отстраняването на гражданите от писане и прилагане на законите и безконтролната власт са основна причината за масовото неспазване на законите отдолу както и за «двойнии разходи» дори само за прилагане на закона от една корумпирана администрация - за сивата икономика, за неплащането на данъци и пр. Включването на „Андрешко” в правенето и прилагането на законите ще спре играта на криеница с «бирниика».

Но не стига само да знаеш КАКВО да променим в системата. Нужен е отговор и на въпроса КАК. Очевидно при напълно затворена система, скроена да ви отстранява и служи на най-тесни мафиотски и външни интереси е нужно значително съвместно усилие. Защото е нужна смяна на властта. Илюзия е, че реална промяна може да има при мафиотска власт. Петициите и протестите „на парче” са „плач на агнетата”. И чрез избори е трудно, защото и една нова партия не би получила подкрепа без гаранции за контрол на избирателите върху нея след изборите – гаранции, каквито сега няма. Частична гаранция e Договорът за мандат (поръчка) с кандидата – да въведе веднага след изборите всички възможни и най-силни права за пряко участие – добрите обещания по сфери на управление не вършат работа – хората се наслушаха на такива.

Най-силна гаранция при липса на права е самоорганизирането на гражданите в повсеместни събрания, свързани пряко помежду си за договаряне и организиране на всенародни действия. Чрез тях изключеното мнозинство ще демонстрира волята и ще се включи пряко във властта – ако е нужно и с „гласуване” с краката на площада. БУНТ – мирен и всенароден – това е последното право на един обезправен народ. Прави се с мрежа от свързани събрания. Правиш я ТИ.

Две думи за правата на участие в новата ни държава - EС

От десетина години сме граждани на по-голяма държава. Половината от суверенитетът ни отиде в Брюксел, но ние, гражданите не отидохме там. Всъщност и преди той (суверенитетът – върховната ни власти) не беше у нас – други пишеха правилата, по които живеехме без нас и против нас и всъщност част от тяхната власт отиде като че ли в по-добри ръце. Но отново други решават за нас вместо нас. Дефицитът на демокрация в ЕС бе признат и в опит да бъде запълнен, договорът в Лиекен възложи на едно представително(?) тяло да изработи конституция на EС. Практически проектът се написа без участие на гражданите, при което бледите форми за прякото им участие в управлението на ЕС бяха чиста символика. Референдумите по проекто-конституцията в 10 страни като че бяха шанс за подобрение, но при затворен дебат какъв референдум? Политическата класа използва „НЕ”-то в две страни да погребе тихомълком идеята за Европейска конституция на гражданите. Останахме си без такава и никакви права за пряка участие в управлението на новата държава, освен – „право да просим” с милион подписа от ЕК – най-бюрократичното, безконтролно и непредставително тяло. Законодателна власт е в Съвет на министрите (!?), Европейският „ни” парламент… е налазен от корпоративните лобисти. Е мерси – по-добре да нямаме илюзии, че ние, гражданите решаваме нещо в ЕС и да поставим и там на масата искането да си влезем правата на суверен с всички възможни и най-силни инструменти на пряко участие за гражданите във всички власти. Това, а не връщане назад, е пътят ни към свободата.